гледал по телевизията по време на войната в Персийския залив и си спомням, че тогава си помислих каква идеална двойка са те от политическа гледна точка — твърд като скала генерал от средния запад и възпитана дама от юга.
Синтия говореше нещо незначително и госпожа Камбъл, въпреки цялата си скръб, поддържаше разговора. Оказа се, че тя е от Южна Каролина, и самата тя е дъщеря на армейски офицер. Джун Камбъл — така се казваше тя — беше олицетворение на всичко, което, според мен, беше хубаво в юга. Тя беше възпитана, очарователна и грациозна, и аз си спомних какво беше казал полковник Фаулър за нея, така че прибавих лоялна и женствена, но твърда.
Осъзнавах, че часовникът тиктака, но Синтия като че ли не бързаше да започне с неприятните неща и аз предположих, че е решила, че не е удобно или е загубила кураж. Не можех да я виня. Но тогава Синтия каза:
— Предполагам, че госпожа Фаулър или може би, полковник Фаулър са ви се обадили преди да пристигнем.
Добро попадение, Синтия.
Госпожа Камбъл остави чашата си с чай и отговори със същия спокоен глас, с който разговаряше:
— Да, обади се госпожа Фаулър. Доволна съм, че е имала възможност да разговаря с вас. Тя беше много разстроена и сега се чувства много по-добре.
— Да — отговори Синтия, — често става така. Знаете ли, госпожо Камбъл, аз обикновено работя върху случаи на сексуално насилие и мога да ви кажа, че когато започна да разпитвам хора, за които зная, че могат да ми кажат нещо, аз почти усещам тяхното напрежение. Като че ли всеки е навит, но щом първият започне да говори, и всичко започва да се развива, както става и сега.
По този начин Синтия искаше да каже, че щом веднъж се наруши законът за мълчанието, всеки през глава се мъчи да стане свидетел на обвинението. Това е далеч по-добре от възможността да бъде обвиняем.
Синтия каза на госпожа Камбъл:
— И така, от това, което госпожа Фаулър каза, и това, което господин Бренер и аз открихме от други източници, се разбира, че генералът е получил телефонно обаждане от Ан в ранните утринни часове, с което тя го е молела да се срещне с нея на полигона, вероятно, за да обсъдят нещо. Така ли е?
Друг изстрел наслука, трябва да се признае на Синтия, много добро попадение.
Госпожа Камбъл отвърна:
— Червеният телефон до леглото иззвъня в около един и четиридесет и пет сутринта. Генералът отговори веднага и аз също се събудих. Наблюдавах го, докато слушаше. Той не каза нищо, затвори телефона, стана от леглото и започна да се облича. Никога не питам какви са тези обаждания, но той винаги ми казва къде отива и кога очаква да се върне. — Тя се усмихна и каза: — Откакто сме във Форт Хадли, той не получава много обаждания по средата на нощта, но в Европа, когато телефонът иззвънеше, той изхвръкваше от леглото, грабваше предварително приготвената си чанта и потегляше за Вашингтон или за границата с Източна Германия или кой знае накъде. Но той винаги ми казваше… Този път той просто каза, че ще се върне след около час. Облече си цивилни дрехи и замина. Наблюдавах го като потегли и забелязах, че беше взел моята кола.
— Каква е тя, госпожо?
— Буик.
Синтия кимна и каза:
— После около четири-четири и половина сутринта генералът се е върнал вкъщи и ви е казал какво се е случило.
Тя се загледа напред и за първи път видях лицето на изморена и отчаяна майка и само можех да си представя какъв данък бяха взели тези години. Със сигурност една съпруга и майка не можеше да одобри това, което бащата и съпругът беше направил на дъщеря им в името на голямото добро, в името на професионален напредък и добра репутация. Но в някой момент тя се беше примирала с това. Синтия й подсказа:
— Съпругът ви се е върнал около четири и тридесет сутринта.
— Да… аз го чаках… тук в предната стая. Когато той влезе през вратата, аз разбрах, че дъщеря ми е мъртва. — Тя се изправи. — И това е всичко, което зная. Сега когато с кариерата на съпруга ми е свършено, всичко, което ни остана, е надеждата, че вие ще можете да откриете кой го е направил. После всички ще можем да се успокоим и да продължим да живеем.
Ние също се изправихме и Синтия каза:
— Правим всичко възможно и ви благодарим за това, че превъзмогнахте скръбта си и говорихте с нас.
Аз добавих, че сами ще излезем и ние тръгнахме. Отвън по пътя към колата казах:
— Кариерата на генерала е приключила преди десет години във военната болница Келер в Уест Пойнт. Просто й е било нужно малко време, за да го настигне.
— Да, той не само че е предал дъщеря си, но е предал и себе си, и съпругата си.
Качихме се в Шевролета и напуснахме Боумънт Хауз.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
— За какво говори с лейтенант Елби? — попита Синтия докато карах.
— За любов и брак.
— Да, чух тази изява на прекрасна мъдрост.
— Е… знаеш, че е твърде млад, за да се задомява. Направил е предложение за брак на Ан Камбъл.
— Не бих нарекла задомяване това да се ожениш за Ан Камбъл.
— Вярно. — Информирах Синтия за краткия си разговор с Елби и добавих: — А сега бедният глупак ще заминава за Гуам. Ето какво се случва — като в ония древни гръцки трагедии — когато един обикновен смъртен има плътски отношения с богиня. Те или полудяват, или се превръщат в животно, или ги заточват в Гуам, или който и да е Егейският му еквивалент.
— Секс безсмислици.
— Правилно. Във всеки случай имам усещането, че движещата сила на семейство Камбъл е била толкова патологична, че там никога не би могло да съществува любов и щастие, и бог да е на помощ на всеки, който попадне сред тяхното нещастие и болка.
Тя кимна.
— Мислиш ли, че там всичко е било наред преди тя да бъде изнасилена в Уест Пойнт.
— Ами… според полковник Мур, е било. Мисля, че това е точна картина, а като говорим за картини, си спомням за оня фотоалбум, който намерихме в къщата на Ан… Ако си помислиш за снимките като преди и след — преди и след изнасилването през лятото между първата й и втората й година в Уест Пойнт — можеш да видиш разлика.
— Да. Ако знаеш какво търсиш, можеш почти да напипаш някоя семейна трагедия. — Тя добави: — Тези мъже, които са я изнасилили, са си направили едно малко удоволствие и после са продължили да си живеят, и дори не са си помислили за човешката развалина, която са оставили след себе си.
— Зная. И двамата сме виждали това, ако сме стояли достатъчно дълго след някоя проява на насилие. Но обикновено има някакво възмездие. А в този случай никой не е повикал полицията.
— Да, тогава не са. Но ние сме тук сега. — Тя ме попита: — Как мислиш да се отнасяш с генерал Камбъл?
— Иска ми се малко по-грубо. Но мисля, че вече е платил най-високата цена за голямата си грешка. Не зная… Трудно решение. Ще карам наслуки. Той е генерал.
— Правилно.
Паркингът при генералния щаб на гарнизона беше почти празен, бяха останали само няколко коли, включително и зелената служебна кола на генерала. Имаше също и един джип, от тези, които обикновено се зачисляват към щаба и аз предположих, че този в хангара на Джордън Фийлд е бил заменен.
Синтия и аз застанахме на паркинга вдясно от сградата на щаба и аз казах:
— Тя е излязла от тази странична врата около 01.00 часа, качила се е на един от джиповете и е
