— Девет–едно–едно — сериозно и с благодарност повтори Рут. — Обещавам.
Хелма остави слушалката и отметна завивките.
— О, Фокнър! — произнесе тя, махна от главата си мрежичката и оправи косата си с пръсти.
Не за пръв път се налагаше да помага на Рут да се измъква от неприятни положения. Въобще не беше необичайно тя да изникне на прага, обзета от паника, защото се бе забъркала в нещо, за което вече съжаляваше. Това започна отдавна.
Когато бяха по на седемнадесет години, Рут й се обади отчаяна след абитуриентската вечер, в два и половина сутринта, молеше я да дойде и да я прибере от брега на езерото Мичиган. За късмет Хелма не спеше, защото си бе намерила нов политически трилър, и успя да сграбчи слушалката, преди да се събудят нейните родители. Измъкна се крадешком (за пръв и единствен път в живота си) и бавно подкара колата на баща си край брега, докато фаровете осветиха раздърпаната Рут, седнала в подножието на пясъчна дюна. Пияна, с разкъсана рокля, а момчето си бе тръгнало с колата си и синина под окото.
Имаше и една юлска нощ, когато немарливо поддържаният „Сааб“ на Рут отказа насред път с двайсетина килограма прясна сьомга в багажника, получени срещу картина. Ами случката, когато Хелма плати глобата вместо Рут, решила да участва в демонстрацията?
Но тя охотно признаваше — и не без благодарност, — че отношенията им не бяха едностранни. Помнеше как Рут седя с нея цяла нощ, след като Хелма и Патрис се скараха жестоко за новите машини за четене на микрофишове. Тогава Хелма искаше да напусне работата си и да се върне в Мичиган. А вечерта, когато почина баща й, Рут наруши всички ограничения на скоростта, откара я сто мили до летището в Сиатъл, за да хване последния самолет. После плати глоба от седемдесет и пет долара, за да освободи колата си — в края на краищата самолетът излетя по-късно, а Рут отказа да остави Хелма сама, за да паркира своя „Сааб“ правилно. И много, много отдавна пристигна писмото от Доналд за момичето, с което се запознал в университета на Кънектикът. За миг Хелма притвори очи. И сега не бе в състояние да мисли за
Въпреки всичко, прекараше ли с Рут повече от час, тя вече се чувстваше обезсърчена, сякаш са я затворили в една стая с разбесняло се дете. Не беше сигурна какво чувстваше самата Рут, но забеляза, че тъкмо когато вече търсеше повод да си тръгне, приятелката й издуваше бузи и тупаше с крак в такт с някаква вътрешна мелодия.
Спря пред гардероба. Дрехите й бяха подредени по вид и цвят. Първо блузите с къс ръкав — започваха с бялата и завършваха с морскосинята копринена, после блузите с дълъг ръкав, пуловерите, следвани от поли, панталони и рокли. Избра си дрехи, подходящи за излизане през нощта — син пуловер с голяма яка, черен свободен панталон и синя жилетка. Нямаше време нито да си сложи червило, нито да си среше косата както трябва. Кой знае каква опасност заплашваше Рут?
Улиците на Белхавън в два сутринта й бяха съвсем непознати, приличаха на пищно претрупаните сюрреалистични картини, които Рут харесваше — уличната настилка беше прекалено черна и лъскава от влагата, светлината прекалено рязка, а сенките прекалено непрогледни. Сребриста мъгла висеше над оранжевите улични лампи.
Хелма провери вдигнати ли са стъклата на прозорците, после заключи вратите на колата отвътре. Когато подмина брадат мъж, влачещ се по булеварда с издут черен чувал за отпадъци, решително отмести погледа си.
По улиците имаше малко коли. Като че всички бяха черни и се движеха твърде бързо. Срещу нея една уж спря на червено, но после ускори и зави със свирещи гуми — за миг й се стори, че вътре имаше повече младежи, отколкото би могъл да побере автомобилът.
И някъде навън онзи, който бе стоял пред вратата на нейния апартамент, също се занимаваше с престъпните си дела, промъкваше се в мрака, може би опитваше заключен ли е домът на поредната му жертва.
Хелма гледаше право напред по улицата, не се озърташе нито наляво, нито надясно, не желаеше очите й да се спират на присъщите за тези часове подробности.
Улицата към Скуобли Харбър се простираше широка и празна пред нея. Колата на Хелма минаваше през светлинните кръгове под живачните лампи. Вдясно депото вдигаше своя тътнещ и стържещ шум от прикачането на вагони към влаковете. Вагоните се удряха и тресяха, стомана скърцаше по стомана. И не се виждаше дори един човек, сякаш ги насочваше дистанционно управление… или призрак.
— „На ивици куче и котка на петна — започна да рецитира на глас, — седнаха заедно на маса една.“ — Завърши с последния ред: — „Така аз чух историята смешна.“ — и прилежно добави името на автора: — Юджин Филд.
Стигна до втория куплет на „Совата и котето“, когато наближи Скуобли Харбър.
Зави към лошо осветения паркинг до разпрострелите се ниски здания на ресторанта и малкото магазини, построени в стил, който калифорнийците направиха популярен — стените, облицовани с имитация на фурнир от секвоя, по стрехите висят саксии с цветя в плетени кошници, отпред ниска тераса. В далечния край бяха паркирани пикап и комби, тя се надяваше в колите да няма хора.
Хелма спря до терасата, където два телефонни автомата бяха окачени на стената, светещите емблеми на фирмата сякаш разцъфтяваха в сенките. Беше очевидно, че Рут не я чака до телефона, както обеща.
Хелма нямаше намерение да вдига шум с клаксона, но досетливо натисна три пъти педала на газта, за да изръмжи двигателят. Рут не се появи. Нищо не помръдваше в мрака.
Накрая Хелма натика чантата си под седалката, взе ключовете, излезе от колата и я заключи.
Влажен бриз подухваше откъм водата и носеше мирис на сол и водорасли. Откъм яхтклуба долу се дочуваха леки удари на дърво в метал, подрънкване като от камбанки и шепот на вода, плискаща се в лодките и пристана. На дневна светлина една разходка сред сложната плетеница на доковете лесно би влязла в списъка на любимите й занимания. Сега различаваше само зловещи сенки и неясни очертания. Хелма скръсти ръце на гърдите си, уви се в жилетката и изкачи стъпалата към телефонните автомати.
— Рут? — извика тя в тъмното, гласът й прегракна до шепот.
Стисна ключовете в юмрука си, както я бяха научили в курса по самоотбрана.
Взираше се предпазливо в мрачните сенки преди всяка крачка, отвеждаща я към непрогледната тъмнина около сградите, с една ръка се придържаше за грубата повърхност на стената.
— Рут? — повика отново.
— Ъ-ъм? — чу ленив отговор отляво.
Някаква фигура лежеше на дървената пейка, сложена в ниша на постройката. Хелма пристъпи по- наблизо и позна Рут, която се надигна на лакът, косата й стърчеше на всички страни.
— Хелм, ти ли си?
— Хелма — поправи я, без да се замисли.
— Както щеш — измънка Рут и с несигурни движения се насили да седне.
— Ти си голямо сладурче, защото дойде чак до тук да спасиш старата лоша Рути.
— Рут, защо не се качим веднага в колата?
Хелма стисна ръката й и се напъна да я вдигне от пейката.
Рут се изправи тромаво, облегна се тежко върху нея и метна ръка през рамото й.
— Къде ти е обувката? — попита Хелма и спря, защото усети, че приятелката й куца като злополучен герой от анимационно филмче.
Рут се вгледа надолу — едната от ботите с петсантиметрови токчета още беше на крака й. Другото стъпало беше босо. Тя го завъртя наляво-надясно, за да му се полюбува.
— Сигурна съм, че още е у оня мъж. — Тя се захили и увисна на раменете на Хелма. — Май ще му е точно по мярка.
Хелма разтвори юмрука си с ключовете и отключи дясната врата, после напъха Рут вътре и оправи полата й, за да не я притисне с вратата. Докато заобикаляше колата, за да се качи, усещаше празната тъма наоколо, сякаш прободена от стържещите вагони в депото и тихия звън откъм яхтклуба. Що за безлюдно място! Къде бяха всички пазачи, с които клубът толкова се хвалеше?
Рут се изтегна на седалката, краката й едва се наместиха под таблото.
