те как изкара колата на улицата и след най-много пет секунди той отпраши след тебе. Сигурна съм, че беше същата кола. Твърдо. Обадих се на твоя телефон и го оставих да звъни, докато вдигнеш слушалката. Да знаеш, олекна ми.
— Защо не ми каза, когато те карах към дома ти?
— Ами рекох си, че може и да страдам от алкохолни видения, но после го видях да тръгва след тебе — виновно обясни Рут. — И се разтревожих.
— Забеляза ли каква марка беше колата или как изглеждаше този човек?
— Ами просто тъмна кола, може да е черна или тъмносиня, не знам. Май е от по-новите модели. Кола като кола.
— Видя ли номера?
— Хелма! — измрънка Рут. — Чак пък номера! Замаяна съм от пиене, забрави ли?
— Ще изляза да погледна има ли подозрителна кола пред блока.
— Не! Не излизай! Обади се на полицията. Ами ако е убиец или нещо подобно? Стой си вътре.
— Ако видя нещо подозрително, ще се обадя на полицията.
Рут се прозя звучно.
— Ти си знаеш най-добре. Точно както ми каза — набери 911.
— Лека нощ, Рут.
— Лека, Хелм.
Хелма остави слушалката и отиде до вратата. Хвана дръжката. Дръпна резето. После го бутна обратно и пусна дръжката, сякаш бе станала нетърпимо гореща. Помнеше как се завъртя. Рут беше права — по- благоразумно е първо да надникне през прозореца.
Паркингът се виждаше най-добре през прозореца на задната спалня. Тя не запали лампата, предпазливо открехна пердето, първо провери площадката, каквато имаше всеки етаж на „Бейсайд Армз“. На алеята към паркинга нямаше спрели тъмни коли. През прозореца не надничаха озъбени физиономии. По булеварда мина товарен микробус. Дори и най-лек бриз не поместваше ветропоказателя, монтиран над паркинга.
Разбира се, ако някой я следеше, нямаше да е толкова глупав, че да се показва съвсем явно. А Рут си беше пияна. В такова състояние всички коли са еднакви. Само й се е сторило, че някой ги следи. Хелма поклати глава, отстъпи от прозореца и нагласи пердето на мястото му, за да няма пролука. Що за параноична нощ!
Трябваше да си ляга. Чувстваше се изтощена. Следващият ден беше събота, но нямаше никакъв смисъл напълно да нарушава привичния ритъм на денонощието. Може би чаша горещо мляко ще я успокои.
Хелма се върна в кухнята и включи лампата под тавана. Замръзна насред стаята, ръката й още не пускаше ключа за осветлението, тя се смръщи и наклони глава. Ноздрите й се раздуха.
Някой е бил в нейния апартамент. Можеше да усети това. Все така без да се помръдва, тя обиколи кухнята с поглед, надникна в ъгъла с масата.
Някой, не толкова внимателен като Хелма Зукас, можеше и да пропусне факта, че нейните ръчно изработени керамични кутийки за подправки не бяха подредени в предишната идеална линия. Чекмеджето със сребърните прибори бе едва-едва открехнато. Мокрото килимче, което тя сви в ъгъла, бе леко килнато встрани. Тефтерчето с адресите и номерата не изглеждаше съвсем плоско на поставката до телефона — някой го бе прелистил, без да се сети после да притисне корицата с длан. Тя беше уверена, че остави столовете плътно до масата, на равно разстояние един от друг.
Хелма стърчеше в кухнята като статуя и се ослушваше, всяко сетиво изострено като нож, нащрек за неканения посетител, в очакване да изскочи отнякъде и да поиска кой знае какво. В апартамента цареше мъртвата тишина на дълбока нощ, нарушаваха я само тиктакането на бабиния часовник върху шкафа и приглушеното гъргорене на фреоновата течност в хладилника.
Дали непознатият в този миг беше в апартамента? В спалнята? Или в банята? Или се криеше в задната спалня, където не е доловила потайното му присъствие, докато я е следял напрегнато?
Хелма полека се премести към поставката на телефона, кожените й пантофи се плъзгаха безшумно по виниловата настилка. Вдигна слушалката и бързо набра 911.
— Какъв е вашият случай?
— Обажда се Хелма Зукас, апартамент 3F на „Бейсайд Армз“. Някой е влизал в апартамента ми, докато съм отсъствала.
— Дали е там в момента?
— Не мисля, но не съм съвсем сигурна.
— Не затваряйте. Патрулът вече тръгна към вас. Ще поддържам връзка с вас, докато дойдат. Опитайте се да запазите спокойствие. Наш служител след малко ще бъде при вас.
Хелма слушаше еднообразния глас, без да разбира какво й повтаряше жената в другия край на линията, нещо за безопасност и спокойствие. Колкото повече време минаваше, толкова по-склонна бе да вярва на интуитивното си усещане, че непознатият вече се бе изплъзнал. Не „чувстваше“ чуждо присъствие.
Без да пуска слушалката от ръката си, тя се отдалечи от поставката и надникна в хола. На пръв поглед нищо не липсваше. Но след миг осъзна, че вместо по-малката, на която се облягаше, да е върху голямата твърда възглавница, тя бе сложена отдолу. Книгите не бяха толкова старателно изравнени на рафтовете, а списанията преди не бяха ли по-добре наредени върху масичката за кафе? Погледът й се плъзна по коридора към вратата на спалнята й, срещу задната. Беше плътно затворена, както я остави.
По-неясният сега глас на телефонистката от централа 911 вече отговаряше на друго обаждане, но поддържаше линията с Хелма, можеше да чуе поредните увещания за спокойствие към следващия отчаян човек.
— Мисис Зукас, чувате ли ме?
— Мис — поправи я Хелма.
— Всичко наред ли е при вас?
— Да, добре съм. Благодаря ви.
— В момента наш служител е само на една пресечка от вашия блок. Ще бъде при вас след секунди. Ще чакам заедно с вас.
Чести удари забарабаниха по вратата на апартамента. Явно полицията не си губеше времето с дреболии като звънците.
— Има някой пред вратата — съобщи Хелма на телефонистката.
— Не затваряйте — посъветваха я. — Оставете слушалката до телефона и преди да отворите, уверете се, че е полицай. След като го пуснете да влезе, искам да говоря с него.
През шпионката Хелма видя синята униформа и изкривеното от лупите лице, наравно с нейното. Тя дръпна резето.
— Госпожо — той докосна фуражката си. — При вас ли са влизали с взлом?
Хелма позна полицая, чиято патрулна кола бе заела нейното място на паркинга в деня на убийството. Сидни Леман, така пишеше на служебната му значка. Беше млад, на не повече от двадесет и пет години, в чертите на лицето под му русата коса още се долавяше намек за юношеска мекота. С нищо не показа, че я помни.
След като се представи на телефонистката от 911, той прекъсна връзката. Хелма му обясни накратко какво бе станало.
— Кога се е случило? — попита той.
— Между два без десет и два и половина — отвърна Хелма.
— Можете ли да установите какво е взето?
— Още не съм проверила другите стаи, не съм оглеждала подробно.
— Извинете ме.
Полицаят Леман извади револвера си от кобура. Черният метален предмет грубо наложи смъртоносното си присъствие. Преди да направи и две крачки навътре в хола, от вратата отново отекна тропот. Хелма и Леман се спогледаха изненадано.
— Очаквате ли някого? — попита той.
— В този нощен час не се случва често да ме посещават.
Полицаят отвори вратата, стиснал револвера в другата ръка. Хелма отстъпи към хола.
