— Моля те, сложи си колана — напомни Хелма.
Рут се засмя.
— Човек, като се вози с тебе, е по-добре от бебе в скута на майка си. Коланът вече ще ми дойде много.
— Поне си заключи вратата.
Рут се пресегна през рамо и Хелма изчака да чуе щракането на ключалката, преди да включи двигателя и с радост да изкара колата от пустия паркинг.
— Ох, Хелм! Чак не мога да повярвам колко съм тъпа от време на време. Бях на един купон и тоя тип — не съм го виждала преди, бил от Сан Франциско или от Ню Йорк, абе, от някакво място, пълно с хора, — та поиска да ме откара до вкъщи. — Облегна глава на стъклото. — Кой да си помисли, че ще се хвана на тоя номер? За Бога, нали съм на трийсет и седем. А той…
— Рут, въобще не държа да чуя останалото — каза Хелма, очите й за миг се отделиха от улицата и срещнаха погледа на приятелката й.
— Ъхъ — съгласи се тя. — Не е кой знае каква история.
Няколко минути мълчаха, Хелма караше към дома на Рут в южната част на града. После приятелката й я тупна по рамото.
— Много щурав сън изкарах. Толкова ми приличаше на истина, че веднага разбрах — надрънкала съм се до козирката. Чаках те да дойдеш, както си беше, а изведнъж ето ти го и баща ми, стои пред мен, зяпа ме, сложил юмруци на кръста. Дребният глупак се надуваше като преди, все си въобразяваше, че е много корав. И ми разправя: „Ей, повлекано, така мязаш на проклета долна пияна уличница! Срам ме е и въобще не искам да ме виждат с тебе.“ Рут пак мушна с пръст рамото на Хелма и се разсмя.
— А знаеш ли аз какво му казах? „Ами тогава защо не пукнеш бе, дъртак?“ Това му казах. „Защо не пукнеш?“ — тя отново се кискаше. — „Защо не пукнеш?“ Да знаеш, точно това направи. Легна на отсрещната пейка, изпъна се по гръб и скръсти ръце, все едно, че си е в ковчега, и пуф — изчезна просто така. После се събудих.
— Всъщност колко изпи? — попита Хелма.
Рут разтвори палеца и показалеца си на два-три сантиметра.
— Мъ-ъничко.
— Хъммм — беше коментарът на Хелма.
— Пука ми, колкото на миши гъз, дали ми вярваш — възмутено заяви Рут.
Настроението й се промени светкавично. Усмихна се.
— Не беше ли страхотен сън? Чудя се защо моят старец реши да се прави на Миличкия татко?
— Само ти можеш да си отговориш — каза Хелма. — Сънят си е
— Олеле! Ще ми изнесеш ли една психарска лекцийка?
Хелма не отговори. Рут шаваше, въздишаше, надничаше през прозореца в нощта.
— Мъртви родители — накрая промълви тя. — На двете общо ни е останала само твоята майка.
— Но тя познаваше всички — отбеляза Хелма.
Рут се усмихна едва-едва.
— Чудна работа, но и това нещо значи, а? Жива си, докато те помнят. Знаеш ли, веднъж чух мръсничка историйка за твоя баща и майка ми. Нали знаеш колко му бяха слаби ангелите. Изглежда…
— Рут, не слушам клюки — прекъсна я Хелма. — Особено пък за мъртвите.
— „Рут, не слушам клюки“ — имитира я тя със суров фалцет и облегна глава на стъклото.
Живееше в малка къща между две внушителни викториански постройки на улица „Спрюс“. Мястото беше известно като Склона. Хубави стари сгради го красяха, обитавани някога от местните крале на дърводобива и риболова. Растителността по Склона беше стара, могъща и стряскащо ярка, заплашваше да удави в пълзящи лози и храсти всяка изоставена къща само за броени години.
Преди осем десетилетия в къщата на Рут живели кочияши. Намираше се на десет квартала от блока на Хелма и се гушеше сред стари борове, върби и високи храсти. От прозорците се виждаше късче от залива. Хелма рядко идваше тук. Веднъж реши да изненада приятелката си, като почисти къщата, после Рут не й проговори цял месец.
Хелма спря колата в средата на тясната алея и изключи двигателя.
— Сега какво? — осведоми се Рут.
— Стигнахме.
— Къде?
— До твоята къща.
— Ами да излизам тогава — Рут отвори вратата и лампата в кабината светна.
— Мисля, че е по-добре да ти помогна.
Мина откъм вратата на Рут, която мижеше и отблизо се вглеждаше в корицата на някаква книга.
— Хелма, това пък какво е — малко четиво за свободното време? Може да е от пиенето, но даже не му разбирам заглавието.
Беше книгата за организационните взаимоотношения.
— Взех си работа за вкъщи от библиотеката. Забравила съм да я кача в апартамента.
— И добре си направила.
Хелма я преведе надолу по стъпалата до входната врата.
— Мога и сама — каза Рут. — Искаш ли да дойдеш и да пийнеш нещо, може би чай… ако ми е останал?
— Не, благодаря. Определено предпочитам да поспя малко.
— Ох, Хелми! Защо не мога да приличам на тебе? В десет вече си се пъхнала под одеялцето. А в седем сутринта ставаш и направо сияеш. Всеки ден чисто бельо. Идеалната жена.
Рут включи осветлението в своята кухня-трапезария. Хелма примигна недоволно към купчините поща, разни хартии и неизмити съдове. В хола, който служеше и за спалня, виждаше разхвърляните навсякъде дрехи на Рут и неоправения диван. В къщата имаше и спалня, но беше превърната в студио.
Миризмата на маслени бои и разтворители изпълваше неподвижния въздух на нощта. „Часовете на смъртта“ — така баща й наричаше времето от два до пет сутринта. Времето, когато телефонът звънва, за да научиш, че твоят брат, твоята майка или любимият чичо са починали.
— Добре ли си? — попита Хелма.
— Добре ще съм, докато се събудя — отвърна Рут и докосна челото си. — После ще си плащам за греховете.
Тя внезапно се наведе и прегърна Хелма.
— Благодарско, Хелм. Някой ден ще ти се отплатя.
— Ако ще се случва, сигурно ще е при съвсем други обстоятелства — отговори й Хелма.
Рут се ухили, леко се олюляваше.
— И аз съм сигурна. Лека нощ.
Застана осветена в рамката на вратата, косата й докосваше горния напречник, изчака Хелма да се качи в колата.
Когато Хелма застана пред вратата на апартамента си, телефонът звънеше. Погледна си часовника — два и половина. Сега пък какво ставаше?
Отвори, заключи вратата, пусна резето, остави чантата си и книгата на масата и свали жилетката. Телефонът не млъкваше. Преброи осем иззвънявания, а колко ли са били, преди да се прибере?
— Ало? — предпазливо каза тя.
— Хелма?
Беше Рут.
— Нещо лошо ли има? — попита Хелма.
— Нищо — Рут вече не фъфлеше, само гласът й беше малко пресипнал. — Исках да се уверя, че си стигнала у дома жива и здрава.
— Че какво би ми попречило?
— Ами… заради оня тип. Следеше ли те?
— Кой е този „тип“?
— Имаше някакъв мъж, тоест мисля си, че беше мъж. Движеше зад нас още от Скуобли Харбър. Гледах
