Не прозвуча нито въпросително, нито с особена изненада.
Галънт свали сакото си и зави Рут. Опипа пулса на шията й, а от другата страна на Рут коленичи единият от полицаите и разряза пластмасовия шнур, вързал окървавените й ръце за диванчето. Тя изпъшка, когато свали ръцете й на пода.
— Проверете другите стаи — заповяда шефът Галънт на следващите полицаи, появили се на вратата с оръжие в ръце.
Леман влезе и постоя един миг, загледан в Рут, преди да продължи по коридора.
После влязоха хората от линейката. Внимателно отстраниха Хелма и се заеха с Рут, отвориха кутии със сребристи и пластмасови инструменти, преслушаха сърцето й, подготвиха кислородната маска, надникнаха в зениците й — толкова умело и уверено, че буйната паника на Хелма позатихна.
— Ще се оправи ли? — попита тя лекаря, който разрязваше фланелата на Рут откъм деколтето.
— Не знам, госпожо.
— Сигурна съм, че с вашия опит можете да определите — каза Хелма.
— Пулсът и дишането са сравнително добри. Ще знаем повече, когато я закараме в болницата.
— И как вие и вашата приятелка се озовахте тук? — попита шефът Галънт, когато двамата се изправиха, вперили погледи в лекарите.
— Мистър Ъпман ни качи на яхтата си за разходка из залива и според мен ни упои. Каза, че щял да ни удави, но времето било прекалено хубаво.
— Моля?
— Денят беше толкова приятен, че заливът гъмжеше от лодки — обясни Хелма. — Имаше твърде много свидетели, за да ни хвърли ей така зад борда.
Двама санитари се готвеха да отнесат Рут в линейката. Вързаха я с ремъци за носилка на колела, която неприятно приличаше на онази в моргата, във вените й капеше течност от пластмасова торбичка, кислородната маска беше закрепена на лицето й.
— Бих искала да я придружа — каза Хелма.
Шефът Галънт докосна ръката й.
— След малко ще ви заведа в болницата. Имам още малко въпроси към вас.
— Не може ли по-късно да ги зададете?
— Само няколко минути, обещавам.
— Ако отговоря на вашите въпроси, вие ще отговорите ли на моите?
— Ами… да речем, че се споразумяхме — съгласи се шефът Галънт.
Дръпна я настрана от окървавения килим.
— Как успяхте да се освободите?
— Той ни раздели — обясни Хелма. — Постъпи глупаво. Върза Рут за диванчето, а мен заключи в спалнята.
— Ще ми покажете ли?
Хелма го поведе по коридора към спалнята. Вратата висеше само на горната панта, а долната й половина беше пръсната на парчета.
— По този начин ли избягахте? — учуди се шефът.
— Не, той избяга по този начин. Успях да се измъкна и да го заключа вътре.
— С удоволствие ще изслушам подробностите — каза началникът на полицията и влезе в стаята.
Огледа лампата и скъсаната рисунка.
— Унищожих творба на Гоген — пророни Хелма. — За да му отвлека вниманието.
Шефът Галънт я погледна, усмихваше се едва забележимо.
— Естествено — одобри той.
Обиколи спалнята, пишеше в бележника си, без да поглежда страницата. Взря се смръщено в рисунката, после и в останалите по стените.
— Както виждам, Ъпман е натрупал внушителна колекция.
— Рут твърди, че това са оригинали — съобщи Хелма.
Шефът Галънт подсвирна през зъби.
— Хенри — повика той.
Един от униформените полицаи влезе.
— Да, сър?
— Погрижи се всичко в тази стая да бъде заснето.
— Единият от мъжете, с които мистър Ъпман избяга, идваше няколко пъти в библиотеката, уж се опитваше да ни продаде компютърна система.
— А някой от вас видя ли го да я демонстрира как работи?
Хелма поклати глава.
— От персонала — никой. Само мистър Ъпман.
Шефът Галънт не каза нищо.
— О! — възкликна Хелма. — Подозирате, че не е имало никаква компютърна система?
— Сигурен съм, че има, но не вярвам това да е било основното им занимание.
— А какво? Каква е причината да умират хора?
— Мисля, че още преди да свърши тази нощ, ще разполагаме с всички отговори. А сега дали да не ви закарам до болницата?
Глава 14
Хелма и шефът Галънт в болницата
Болниците вече не бяха толкова бездушно официални, както преди. Хелма помнеше как като дете седеше на стол от лята пластмаса в чакалня с цвят на повръщано, докато нейната майка навестяваше баба й след инсулта. А тази чакалня беше застлана с килим в мек сив цвят, с бледокремави стени и скрито осветление, обзаведена с удобни дивани и кресла.
Сега Рут беше в операционната. Куршумът бе заседнал съвсем близо до гръбнака й.
— Искате ли кафе? — попита шефът Галънт, държеше пластмасова чаша.
— Благодаря. Много мило — отвърна Хелма и махна капачето от чашата.
Беше пила кафе само веднъж в живота си, през първата година в института. Стори й се твърде горчиво, за да свикне с тази напитка. Сега предпазливо отпи от черната течност. Вкусът въобще не беше какъвто го помнеше. Всъщност беше почти приятен.
Шефът Галънт седна до нея и разтри врата си отзад. Над тях в ъгъла на стаята работеше цветен телевизор с намален докрай звук. Хелма се огледа за дистанционно управление, искаше да го изключи, но не намери.
— Още ли продължава операцията? — попита Хелма.
Шефът Галънт кимна.
В чакалнята бяха само двамата. По смълчаните коридори на болницата безшумно стъпваха сестри, грижещи се за среднощните нужди на пациентите си.
— И сега, като заловихте мистър Ъпман и неговите приятелчета, не трябва ли да отидете в управлението, за да ги разпитате? — каза Хелма.
— По-късно и това ще направя. В момента с тях се занимават най-способните ни офицери.
— Признаха ли си? — продължаваше да любопитства Хелма.
— Вече разбират, че е по-добре да станат приказливи. А вие как разбрахте, че думата vilke означава „вълчица“?
Шефът Галънт вече вадеше вездесъщия бележник от джоба си.
— Вече ви обясних. Произходът ми е литовски. Знаех, че vilkas означава „вълк“ — бях запомнила част от детско стихче. Лесно се сетих за думата в женски род. Но вие не ми казахте защо Ърни Ларсен си е послужил с тази дума.
Шефът Галънт извади огризан молив от джоба на ризата си.
— Истинското име на Ърни Ларсен е Ернест Лесаускас.
— О, значи литовец от Чикаго. Предполагахме, че е така. И обувките му бяха марка „Рокпорт“, значи не е бил никакъв скитник, нали?
