Шефът Галънт се загледа в хората на телевизионния екран.
— Всъщност не.
— Но какъв е бил тогава? — не млъкваше Хелма.
— Според събраните досега сведения трябва да е бил човек, когото моята племенница би нарекла „техноспец“. Блестящ ум, но напуснал рано колежа, отчаян самотник с неясно минало и още по-неясни средства за препитание. По някое време съчинявал ролеви игри.
— Какво е това?
— Създавал светове и образи за фанатични играчи. Като…
— Да, игрите на въображаеми светове. Като „Подземия и Дракони“.
— Нещо подобно. После решил да престъпи границата на закона. Кражби на софтуер, компютърен шпионаж ту за едната страна, ту за другата. Напоследък според нашите данни си е играл на детектив любител.
— Значи когато дойде в библиотеката, той се е вживявал в някаква роля?
— И така може да се каже.
— И за кого е работил този път?
— Временно се е преструвал на почти добро момче, разследвал за една фирма, от която изтичала информация за нови технологии в производството на компютърни чипове.
— И накрая умря в нашата библиотека.
— Очевидно събраната информация, която намерихте и вие, и съучастниците на Ъпман, е била предназначена само за лично ползване от него. Ако знаехме написаното на листчето, след като вече бяхме установили самоличността на Ърни Ларсен, все щяхме да се досетим, че трябва да направим справка в литовско-английския речник.
— Вече ви се извиних за това — напомни Хелма. — И ако аз знаех нещо за самоличността на Ърни Ларсен, разбира се, веднага щях да ви предам листчето.
— Нима?
— Не се съмнявайте — увери го Хелма. — Ами книгата за организационните взаимоотношения? Какво е нейното място във всичко това? Прегледах я цялата и не намерих нищо странно, дори една подчертана дума.
— А проверихте ли под сигналната лепенка на задната корица?
— Не, това въобще не ми хрумна. Хитри, лукави мъже. Роли, преструвки, игри. Значи никога не е имало план за компютъризирането на библиотеката? Само прикритие за компютърен шпионаж. Хората от „Дестини Компютър Систъмс“…
— Която всъщност е филиал на „Уърлд Текнокръси“ — добави шефът Галънт, — лидер в новите компютърни технологии… са предавали крадената информация чрез мистър Ъпман, а той я скривал под сигналната лепенка на досадна книга, която никой друг не би взел от библиотеката. А после?
— Читател с карта, издадена на фалшиво име, взимал книгата…
— И я предавал на „предприемача“ Калвин Уитингтън — довърши Хелма.
— Точно така. И по целия път на кражбата следите са били добре прикрити.
— Затова мистър Ъпман толкова се разстрои, че вадя от колекцията ненужните книги без негово разрешение — страхувал се е да не изхвърля безценната му книга.
— Вярно — потвърди шефът Галънт и се протегна с прозявка, ръката му допря рамото на Хелма.
— Значи когато мистър Ъпман оплескал всичко с убийството на Ърни Ларсен, Калвин Уитингтън пристигнал в нашия град да оправи каквото може?
— И също срещнал смъртта си.
Хелма дръпна чашата от устата си. Следи от зъбите й личаха по ръба и тя я завъртя, за да допие кафето.
— Според вас дали вече би трябвало да са свършили с операцията?
Той си погледна часовника.
— Сигурен съм, че няма да чакаме още дълго. Щом свършат, ще ни кажат.
Някъде изплака бебе, но бързо млъкна.
— А какъв е мистър Ъпман? — попита Хелма. — И той ли си е присвоил друго име? Каза ми, че бил от Невада.
— Вярно е.
— А баща му бил проповедник?
Шефа Галънт прихна.
— Не съвсем. Родителите му са били страхотна двойка — хазартни играчи и рекетьори на дребно. В момента са изпаднали в мизерия благодарение на своя син и на чудесния пример, който са му дали — живеят на гърба на обществото в старчески дом в Невада. Ъпман им обрал парите, натрупал и сериозни дългове от хазарт. Накрая фалшифицирал банков кредит, за да купи картини, и изчезнал.
— Как научихте?
— Проверихме всеки от работещите в библиотеката. И досега получаваме нови сведения.
— Дори за мен? — попита тя.
Той кимна.
— Не се събира колкото за досие, нали?
— Да, сведенията за вас са съвсем кратки.
Хелма пак се върна на това, което дразнеше любопитството й.
— Значи Ъпман напуснал Невада и дошъл тук?
— Не веднага.
— Каза ми, че съпругата му била библиотекарка.
— Да, била е. Завършила института в Северна Каролина. Типична… е, доколкото знаем, била е съвсем невинна. Бих искал да проумея защо се е забъркала с тип като него. Всъщност с данните за нея стигнахме до миналото на Ъпман. Името й е било Алберта Ъпман.
— Алберта? Какво съвпа… — Хелма се задави. — Не, не е съвпадение, нали?
Полицейският началник поклати глава.
— Ъпман е фамилията й преди брака.
— Значи си е присвоил
— Паднала лошо.
— Колко удобно! Значи нашата библиотека четири години беше под ръководството на измамник. Не мога да повярвам.
— Преценил е, че това е идеалното място да се скрие. Библиотекар в малък град. Но старите навици не се губят лесно. — Шефът Галънт изпъна крака. Хелма се учуди колко надалеч се изпружиха. — Вие какво ще кажете за уменията му да ръководи библиотека?
— Чутото от вас само потвърждава досегашното ми мнение.
Шефът Галънт се засмя.
— Подозирам, че когато получим експертните оценки за картините по стените на къщата му и в заключения килер зад спалнята, ще се окаже, че е притежавал значително богатство, което с времето само е щяло да нараства.
— Да, картините не привличат вниманието. Никакви лъскави коли или дивашка екстравагантност.
— Правилно. Единствената му явна страст е била яхтата, но в тази част на страната никой дори не забелязва подобно нещо.
— Било е доста напрегнато разследване — предположи Хелма.
— Някои моменти в него бяха наистина приятни — усмихна се шефът Галънт.
Хелма сведе глава.
Поседяха в мълчание. По телевизията показваха пресилена семейна сцена, също толкова безмълвна — сълзи, усмивки, прегръдки.
Хелма затвори очи. Може би се унесе, не беше сигурна. Нощта влияеше странно на усещането й за времето. Вдигна клепачи, през нея стоеше лекар, още не беше свалил зелените си дрехи от операционната. Усмихваше се.
