Щеше да се усмихне на Хари и да му каже, че за нея е било удоволствие да се запознае с майка му. И още ще го посъветва отсега нататък да не носи килт, тъй като може да се простуди.
Клер закри лице с длани. Не искаше да ходи на вечеря, да служи за посмешище на тези хора, които не сваляха очи от нея, но не считаха за нужно да я заговарят. Не искаше да вижда и Хари и да се насилва да го лъже, че майка му е приятна личност.
Имаше един човек, с когото искаше да поговори — Тревилиън. Не, помисли си тя, той вече не е Тревилиън, а е прочутият, безсрамен, ползващ се с лоша слава капитан Бейкър. Ако отидеше при него, той щеше да изслуша неволите й и с най-голямо удоволствие ще я изтипоса на карикатура заедно със свирепата саката дукеса. Най-вероятно да я изобрази как пълзи на четири крака пред онази жена.
Не, нямаше да отиде при Тревилиън. Не можеше да му се довери. Беше я предал. Изслушваше я само за да събира материал за карикатурите и записките си.
С кого другиго би могла да поговори? С майка си и баща си? Почти пребледня при тази мисъл. Нейните родители, доколкото напоследък въобще ги виждаше, така се бяха приспособили към живота в тази голяма къща, сякаш са се родили тук. Маймунката я беше осведомила, че баща им дори се канел да участва в театралните пиеси в източното крило.
Но имаше на този свят един човек, комуто можеше да се довери, помисли си тя — един човек, който щеше да я разбере и да й даде съвет. Хвърли вечерната рокля на леглото и грабна костюма си за езда. Пак щеше да пропусне вечерята, което без съмнение ще бъде докладвано на Нейна светлост. Но това не я интересуваше. Тя на всяка цена трябваше да поговори с някого.
Не беше лесна работа да намери старата съборетина на Мактарвит сред баири и гъсталаци. Клер тъкмо се чудеше как да прекара коня си през жилавите храсти, когато старецът се появи. Сякаш я чакаше. Сигурно някой му съобщаваше за приближаването на пришълци — вероятно дечурлигата, помисли си Клер. Той явно вземаше мерки, за да пази скъпоценното си уиски.
Мактарвит стоеше на едно възвишение, метнал старата си кремъклийка през рамо, и вятърът си играеше с износения му килт. Когато го забеляза, от очите й бликнаха сълзи. Този човек беше единственият, който оправда очакванията й за Шотландия. Всичко останало я объркваше и разочароваше.
Когато го доближи, Клер скочи от кобилата и се затича към него. Ангъс мигом разбра какво трябва да стори: подпря кремъклийката на скалата и разпери големите си силни ръце. Момичето се хвърли в прегръдките му. Сякаш придошлата река скъса всички бентове: поток от сълзи рукна по бузите й.
Ангъс я притисна до себе си. Тя плачеше и плачеше, а той стоеше неподвижно и я държеше здраво в прегръдките си, здрав и търпелив като стар дъб.
Мина доста време, преди Клер да се отдели от него.
— Прощавайте! Не исках да…
— О, не се тревожи — успокои я той.
После сложи ръка на рамото й и я въведе в своята къщурка, където я настани в единственото си кресло и й подаде кана с големината на буренце. Каната беше пълна догоре с уиски. После натъпка с тютюн лулата си, седна на трикрако столче пред никога незагасващия си огън и каза:
— Е, разкажи ми какво ти има, момиче.
Клер съзнаваше, че трябва да разказва поред, но в началото дори не се постара.
— Никой не се оказа такъв, за какъвто го мислех! Всичко е различно и чуждо! Започвам да се съмнявам, че и аз въобще съществувам. Като не смятаме парите ми, имам пред вид. Всички се интересуват само от тях.
Ангъс беше самото търпение. Сякаш единственото му предназначение на този свят бе да я слуша в захлас. Клер започна да му разказва как вчера обиколиха с Хари имението, и докато разправяше, нервно драскаше с молив върху някакво старо парче хартия с щемпел Брамли Хол, което кой знае откога се търкаляше из колибата на Ангъс. При всяка своя дума нанасяше гневна черта върху листа.
Старецът я помоли да му обясни разликата между Америка и Шотландия. Изслуша мълчаливо разясненията й, като само димеше с лулата си и кимаше.
Клер му описа колко съвършен е Хари.
— Съвършен ли? Какво е това? — попита Ангъс.
— Той е прекрасен, но майка му… — Тя сведе очи над каната с уиски.
— Не вярвам да ме смаеш с истории за тази жена, момиче. — В гласа му се долавяше сподавена омраза.
Клер му описа днешната си среща с дукесата.
— Тя няма да ми отстъпи нищичко от властта си, след като се омъжа за Хари. Няма да позволи никакви промени. Ще контролира всяка хапка, всяко вдишване в тази къща. Няма да се учудя, ако ми подбира и всекидневното облекло.
— А какво казва твоят съвършен Хари по този въпрос?
Клер с е размърда неспокойно в креслото.
— Какво може да каже? Тя му е майка и той не може да й противоречи.
— Нима будно момиче като теб никога не е възразявало на своята майка?
Клер захихика — вече беше изпила половината от уискито си.
— О, поне милион пъти.
Ангъс й се усмихна.
— Но въпреки всичко той си остава идеален.
— Вчера малката ми сестра направи странна забележка за Хари. — Изричайки това, Клер знаеше, че вече се е напила, иначе нямаше да го довери на никого. Маймунката говореше най-ужасни неща за хората. Случваше се да се запознаят с някой мил и любезен човек, но малката го обявяваше за истински вампир. Най-чудното беше, че доста често тя се оказваше права.
— И какво казва сестра ти за Хари?
— Тя каза, че никога няма да имам някакво влияние над него. Три месеца след сватбата той щял да забрави, че съществувам. След като се погрижи да му родя две деца — наследник и още един син, щял да си тръгне по своя път. Нямало да се отнася зле към мен, но просто щял да загуби всякакъв интерес към брака ни.
— На колко години е малката ти сестра?
— На четиринайсет, струва ми се. Но може да е вече и на четирийсет.
Ангъс кимна и си наля уиски.
— А как стоят нещата с другия?
— С другия ли? — попита тя, макар и да знаеше кого има предвид.
— С другия момък. С тъмнокосия, който те доведе тук.
— А — каза тя тихо. — Тревилиън.
— Да, той. — Старецът я наблюдаваше, докато тя се чудеше какво да отговори. — Пътешественикът.
— Нима знаете и това?
— Какво ти е сторил, че си му сърдита?
— Мислех го за приятел — започна тя и му разказа, как той бил единственият човек в Брамли, който разговарял с нея. — Говорехме за всичко. Можех да споделям с него и най-лични неща. Разказах му свои мисли и случки, които не бях доверявала на никого и той ме разбираше. Той никога не беше… — Тя се спря, тъй като колкото и уискито да й беше развързало езика, не искаше да каже нещо, което да прозвучи като изневяра спрямо Хари. Тя обичаше Хари. — Той си е записвал всичко, което му разказвах. Изследвал ме като научен обект — продължи тя. — Искал е да ме използува като материал за някоя от проклетите си книги. Но аз не съм обект за научно изследване. Аз съм само една жена, а капитан Бейкър може…
— Доколкото си спомням, ти го нарече Тревилиън?
— Да. Мислех, че така се казва. Това е фамилното му име. Обаче той е капитан Бейкър. Знаете ли какви необикновени неща е извършил този човек?
Ангъс я гледаше внимателно. Беше дошла при него с изкривено от мъка лице, а сега очите й искряха.
— Не, не знам нищо за него. Защо не ми разкажеш какво толкова е направил?
Клер отново отпи глътка и заговори на една от любимите си теми — капитан Франк Бейкър.
