Принцесата

— С удоволствие, уважаема госпожице… — И жената се завтече навън.

Като остана сама, Арайа се усмихна доволно на образа си в огледалото. Прекара цели дни на острова с един толкова хубав мъж, без дори да го види…

— Принцесо, трябва да тръгваме! Влакът е след един час, ще те заведем до гарата! — извика Джей Ти нетърпеливо.

Арайа затвори за миг очи, за да се овладее, и излезе от съблекалнята.

„Хубавец! Пфу! — помисли си тя. — Разправят, че и дяволът бил хубавец…“

Бил подсвирна възторжено, като я видя. Арайа цяла настръхна от този просташки начин да се изрази одобрение.

Разбира се, Джей Ти не реагира. Хвана я за ръка и я потегли към вратата.

Тя се измъкна от хватката му по начин, които положително бе плод на упражнения.

— Няма да пътувам, докато косата ми прилича на метла! — обяви тя спокойно.

— Ще правиш онова, което ти се казва, ти… неблагодарно… такова…

Намеси се продавачката:

— Мога ли да си позволя… — започна тя, извади от чантата си гребен и започна сръчно да вчесва Арайа.

Арайа наблюдаваше резултата от ръчното си огледало. Да, сега беше по-добре… Само че ужасно старомодно!

Джей Ти й отне огледалцето.

— Можеш да си се наслаждаваш във влака колкото ти се иска! Тръгвай! Имаме две таксита. Едното за нас и другото за твоя багаж!

Управителката се втурна след тях и подаде на Арайа шише с парфюм.

— За вас! — каза тя. — И много щастие!

Арайа й подаде ръка за целувка. Но жената само хвана пръстите й и направи тромав реверанс.

Джей Ти отново се обърна гневно, но Бил се вмъкна помежду им и каза вежливо:

— Колата ви чака, Ваше кралско височество!

Арайа му подари очарователна усмивка и се качи в таксито. Бил я последва.

— Много ми се ще да разкажа всичко това на жена си — въздъхна той развълнуван. — Има да се чуди, като й кажа, че съм срещнал истинска принцеса!

— Може би ще ме посетите някога в Ланкония — предложи му Арайа. — Моят дом ще е винаги отворен за вас.

— Вашият дом? Та не живеете ли в дворец? — Гласът му угасна от разочарование.

— Моята къща е на триста години и има двеста и шест стаи.

— Ами да, значи дворец! — оживи се Бил и се засмя доволно.

Арайа се усмихна на детинския му възторг и реши, когато Бил и Доли посетят Ланкония, да сложи в тяхна чест Короната на Аратон. В нея бе вграден рубин, колкото кокоше яйце.

— Като приключите с вашите приказки за дворци и къщи, бихме могли да поговорим малко за работа! — се намеси сърдито Джей Ти. — Дръж, принцесо. Това е за тебе. — И той подаде пачка зелени банкноти.

— Това какво е? — изненада се тя.

— Пари — излая той.

Арайа се извърна с презрение.

— Нямам навик да се занимавам с пари.

— Истинска принцеса! — изпъшка Бил страшно впечатлен.

Джей Ти се наведе през приятеля си, пресегна се към малката супермодерна чантичка в скута на Арайа, в която имаше само една ефирна носна кърпичка с дантели и каза сърдито:

— Виж сега! Слагам парите тука. Като стигнеш във Вашингтон, ще вземеш носач да ти носи багажа. Ще му дадеш тази тук банкнота, виж добре, дето пише на нея единица. Да не вземеш от банкнотите, на които има и нули! Разбра ли? Той ще те заведе до такси, което ще те закара до хотел „Уевърли“. На шофьора на таксито ще дадеш петачка. В хотела ще питаш за Лиън Кетън. Ако този господин не е там, да го извикат. Разкажи му, че си приятелка на Елеанор Монтгомъри!

— Не познавам жена с такова име…

— Не, но мене познаваш. Елеанор Монтгомъри е майка ми. Ако не посочиш името й, няма да получиш стая. Лиън винаги държи свободен апартамент за непредвидени случаи, но трябва да кажеш името на майка ми, иначе нищо няма да получиш! Освен това държането ти, а и багажът ти ще предизвикат достатъчно интерес. А, да! Щях да забравя…

Той извади някаква малка кутийка от джоба си и й я подаде.

Арайа отвори любопитно капачето и откри две обици с диаманти, по пет камъка на всяка една.

„Не са от най-рядко качество, но все пак е по-добре от нищо!“ — помисли си тя и постави обиците на ушите си.

— Ти „благодаря“ никога ли не казваш? — заяде се Джей Ти.

— Ще продам ванадия на Америка — отвърна тя и отправи поглед напред.

— Признавам, че това е наистина странен начин да поблагодариш! — отбеляза Бил.

Ако изобщо се върне някога в своята страна! Ако успее да убеди нашето правителство, че са я подменили с двойница… Ако успее да…

Бил потупа успокоително ръката на Арайа. Тя цялата настръхна.

— Нямайте страх! Всеки глупак ще види, че вие сте истинска принцеса.

— Не се допирай до нея! Тя е от кралски дом — напомни Джей Ти подигравателно.

— Ще бъдеш ли така добър да си държиш устата? — изръмжа Бил ядосан.

Останалата част от пътуването премина в пълно мълчание.

ГЛАВА ПЕТА

Арайа седеше умислена в апартамента си в хотел „Уевърли“. В ушите й още кънтеше смехът на персонала на хотела. Досега никой не й се беше надсмивал, не би искала да преживее такова нещо отново.

Влакът беше мръсен, опушен и препълнен. Стотици войници се връщаха по домовете си и тя имаше впечатлението, че всеки един от тях само търси да се допре до нея. Когато им каза, че на населението не се позволява да се докосва до нея, направо й се изсмяха в лицето.

При пристигането във Вашингтон беше толкова изнервена, че съвсем обърка банкнотите. Носачът едва не се хвърли да й целува краката, като пъхна банкнотата в ръката му. Виж, шофьорът на таксито бе достатъчно безсрамен и я наруга здраво заради многото й куфари.

Пред рецепцията в хотела се беше наредила опашка. Когато помоли чакащите да й направят път, станаха нелюбезни, а и все се препъваха в багажа й. Арайа нямаше и понятие как да се държи на една опашка, но бързичко научи. Не стигна, а по-скоро я избутаха до рецепцията, изтощена и нервна. За съжаление, така изглежда, се чувстваше и служителят на хотела. Изсмя й се в лицето, когато тя заяви, че иска да наеме апартамент. За нейна безкрайна изненада, той обяви на всеослушание на всички от опашката, какво е пожелала. Така й се смяха…

Арайа се сети за съвета на Джей Ти, да даде на портиера една банкнота. Тя сложи в ръката му кесията си. Кой знае по какви причини, това само го разсмя още повече.

След като не бе спала цяла нощ, Арайа се чувствате ужасно. Мразеше и Америка, и американците! Вече не помнеше и половината от думите на лейтенант Монтгомъри. И знанията й по английски се оказаха май недостатъчни, думите й ставаха все по-неразбираеми.

— Елеанор Монтгомъри — успя да каже най-сетне тя.

— Не ви разбирам — каза служителят. — Германка ли сте?

При тези думи опашката замря, всички бяха вперили в нея враждебни погледи.

Арайа повтори името. До портиера се приближи някакъв друг мъж. Това беше управителят на хотела. Името на майката на Джей Ти подейства като заклинание. Изведнъж всичко стана съвсем просто. Долетяха