Тя се наведе отново да пипне балона.
— Внимавай! — извика Монтгомъри отново. — Това е гигантска медуза. Отровните жилчици на долната й страна не само парят като коприва, но могат да предизвикват смъртоносни изгаряния. Хората умират от болките.
— О! — каза тя кратко и отново тръгна по брега. — Вече може да се оттеглите.
Джей Ти вървеше след нея, без да обърне внимание на думите й.
— Да не си решила да умираш? Имаш рядката дарба да се набутваш между шамарите. Мисля, че за тебе ще е по-добре да не се показваш много-много на брега. Онези двамата може да се върнат.
— Но е възможно да се появят военни кораби, тръгнали да ме търсят.
Стигнаха до палмата. Джей Ти седна и опря пушката на стъблото.
— И аз мислих по този въпрос. Боя се, че е мой дълг да те опазя. Или по-точно да опазя ванадия. Наистина, по-сигурно за тебе е да се върнеш в лагера.
Приливът заливаше вече голяма част от плажа.
— Не, благодаря ви, лейтенант Монтгомъри. Бих предпочела да остана тук. Ще следя за появата на кораби.
Тя седна на пясъка с изправен гръб и сложа ръце на скута си. Джей Ти се облегна на палмата.
— Нямам нищо против, стига да си ми под око. Трябва да изчакаме заедно още три дни, а искам да те предам невредима на американското правителство. Ако държиш да се прехранваш с едната гордост, съобщи ми! Но в лагера имаме няколко риби, които ще те заситят много по-добре.
Той се излегна и се престори на заспал. Арайа не го и погледна.
Слънцето препичаше. Стомахът й виеше от глад. Размечта се за агнешко печено… с тамиан и зелен боб… Цялото море блестеше под слънцето, но кораб не се мяркаше.
Изведнъж точно пред себе си съзря едра раба. Спомни си как Монтгомъри бе набол една с харпуна, как след това я опече на огъня. Всъщност май че тогава бе и последното й истинско ядене. Кога беше това? Дали преди часове? Или бяха минали дни? Няма да е трудно да се запали огън… Но рибата. Как да хване рибата?!
Арайа хвърли поглед към придружителя си и видя, че е заспал. На около половин метър от него бе пушката. Все пак поне от оръжие разбираше — нали от дете ходи на лов. Тя тихичко, за да не го разбуди, се примъкна към пушката и посегна, но ръката му обхвана като желязна скоба китката й.
— Какво възнамеряваш? Да не си решила да се отървеш от моето присъствие?
— Исках… да хвана една риба.
— Какво?! Искаш да използваш пушката вместо въдица, така ли? А патроните ще са стръвта?
— Не съм срещала по-глупав мъж от вас. Просто, исках да застрелям рибата.
Той се ухили още по-широко.
— Да застреляш риба?! — Така значи, ще бием риба с М–1! Мадам, та ти не можеш и спусъка да дръпнеш. Откатът ще те метне на земята.
— Така ли? — отвърна тя хапливо. Взе пушката, прегледа дали е заредена и дали е махнат предпазителят. Преди той да каже и дума, тя се прицели и стреля. — Още един патрон! — протегна тя властно ръка към него.
Безмълвен, Джей Ти постави на дланта й още един от големите патрони.
Арайа зареди отново пушката, прицели се към ято диви патици над главата си и дръпна спусъка. Една от патиците се запремята и тупна в морето. Тя свали пушката и го погледна победоносно.
Джей Ти мина край нея и нагази във водата. Намери рибата — едър морски език с точно отрязана глава. Няколко метра по-нататък плуваше дивата патица — също обезглавена.
— Принцесите не са чак толкова безполезни! — отбеляза Арайа заядливо, обърна се и тръгна към лагера. — Позволявам да ми сервирате за обяд моя улов.
Джей Ти метна пушката на рамо и тръгна след нея. Настигна я и й връчи патицата и рибата.
— Ще сготвиш сама онова, което си уловила. Трябва да се научиш най-после, че не съм ти слуга, дори ако трябва да ти го набия насила в главата!
Арайа се засмя.
— Мъжете винаги се ядосват като видят, че стрелям по-добре от тях. А с ездата как сте, лейтенант Монтгомъри? Можете ли да яздите?
— Каквото и да е, поне мога да се обличам сам и никога няма да пукна от глад. Отиваш сега в лагера и оскубваш патицата! И този път няма да клинчиш!
— Мразя го! — прошепна Арайа, докато скубеше перушината. — Винаги ще го мразя!
— Ти още ли не си свършила?
Арайа скочи.
— Колко пъти трябва да ви казвам, че трябва да искате разрешение, за да останете в мое присъствие?
— Обадих се. — Той изгледа голите й ръце. — Усещаш ли, че пак си седнала на слънце?
— Ще седя където поискам.
Джей Ти сви рамене, наведе се над раците и започна да ги мие.
— Ох, ще го ненавиждам през целия си живот! — прошепна Арайа тихичко, та да не я чуе. — Ето, патицата е оскубана — каза тя след няколко минути. Опита се да стане, но й причерня, всичко около нея се завъртя и тя падна в безсъзнание.
Когато дойде на себе си, лежеше на хамака. Монтгомъри се бе надвесил над нея със загрижено лице.
— Проклета жена! Ще се свариш в тази рокля! Не стига че си гладна, ами сега получи и слънчев удар! — Той се обърна и промърмори на себе си. — Аз ако можех да издържа толкова, щяха орден да ми дадат!
Арайа се чувстваше ужасно слаба. Като погледна ръцете си, видя, че кожата й е зачервена като огън. След няколко минути Монтгомъри пристигна с чиния, на която бе сложена една опечена риба и няколко сварени рака. Трудно й бе да седне в хамака. След няколко несполучливи опита Монтгомъри взе чинията, наведе се и вдигна Арайа на ръце.
— Какво си позволявате! — изписка тя възмутено и цялата настръхна.
Той я сложи на дървеното трупче-възглавница и сложи чинията в скута й.
— С три деца да бях дошъл тука, по-малко главоболия щяха да ми създадат! — Тя започна да яде. Той изпъшка и й подаде ножа си. — Ти думичката „благодаря“ не знаеш ли?
Арайа не обърна внимание на забележката му и започна да се храни. Само доброто й възпитание я спираше, да се нахвърли лудо на храната. Изискано поставяше късче след късче в устата си, докато Монтгомъри се въртеше около огъня. Преди още да е изяла раците и рибата, той плъзна в чинията й четвъртинка от патицата. С помощта на ножа и на пръстчетата си тя успя да се справи с месото.
Монтгомъри се изненада, като видя празната чиния. Въздържа се обаче от всякакъв коментар, като видя упоритото изражение на лицето й.
— Сега ще ти помогна да махнеш тези дрехи — каза само той.
— Мо-оля?
— Вече припадна веднъж. Флорида е прекалено жарка за такова облекло. Ще разкопчея копчетата, ще се скриеш зад дърветата и ще си свалиш бельото. Няма защо да се страхуваш, нищо няма да ти направя.
Той разкопча роклята й и кимна мълчаливо към гъсталака.
Арайа изчезна зад дърветата, вирнала надменно глава. Знаеше, че е прав за жегата и за нейното състояние. Но се ядосваше, че я командва така безцеремонно. Въпреки това смъкна част от дрехите си: най-напред фустата, след това копринения комбинезон. За розовия корсет се поколеба, но се реши и го смъкна решително. Уф! Толкова я притесняваше… След това нахлузи копринената черна рокля. Имаше нещо едва ли не нечестиво в това усещане на коприната по голата й кожа — какво блаженство! Изпита угризения като си спомни думите на майка си, която непрекъснато й набиваше в главата, че една принцеса не бива да показва безсрамно на показ формите на тялото си. Срамуваше се малко, когато излезе от прикритието на дърветата, но след това изправи гръб и си помисли:
