изляза.
— Можеш да си приказваш, да ругаеш или да ме молиш колкото си щеш, но няма да излезеш от тук. Онзи англичанин само чака някой да му даде повод, за да го обеси. Познавам този тип хора. С голямо удоволствие първо би те обесил на твоето свраче гнездо, а после би изгорил гемията. Искам само да останеш жива, независимо от това, дали гемията ти ще изчезне сред пламъците.
— Не е твоя работа. Този човек иска да изгори моя кораб! Отвори ми вратата. — Тя се опита да го изблъска, използва цялата си сила, заби токове в пода, превърна раменете си в таран, но не успя да го отмести нито на милиметър.
— Джес — изрече той по-спокойно, — ако отидеш на пристанището и се противопоставиш на онзи човек, ще свършиш с въже около врата на някоя от мачтите. Няма да го допусна.
— Да го допуснеш! — навика го тя. — Кой ти дава правото да ми разрешаваш или да ми забраняваш каквото и да било. — Тя го дърпаше, блъскаше, нахвърляше се върху него, докато силите и я напуснаха и си спомни онова, което адютантът на адмирала бе съобщил на висок глас. Те искат да изгорят кораба й.
Тя се свлече покрай ръката му на пода.
— Татко ми остави тази гемия — прошепна тя. — Единственото, което наследих от него, освен моите братя и сестри, които трябва да отгледам вместо него. Големите момчета се отказаха от гемията, искаха да обикалят моретата с голям платноходен кораб, вместо да си цапат ръцете със смърдящата „Мери Катрин“. Но за Елеонор и за мен това беше възможност да храним мама и децата. Представяш ли си колко трудно беше да се намери човек, готов да научи момиче да управлява кораб?
Беше седнала на пода, облегната на крака на Александър, и сега се питаше на глас как ще изхранва семейството без гемията.
— Кит ми помогна тогава малко. И Адам беше всякога готов да ме научи на нов възел. Но старият Самуел Хюътчинс ми помогна най-много да усвоя капитанския занаят. Помниш ли го? Почина преди няколко години.
Алекс се отпусна на пода до нея, тъй че тя да се облегне на рамото му, подаде й шишето с уиски.
— Аз само ти се присмивах. Но и ревнувах, защото беше по-малка от мен и въпреки това вече имаше свой кораб.
Джес отпи голяма глътка уиски.
— Ти казваше, че момиче няма работа на кораб и трябвало изобщо да ми забранят да си имам. Казваше още, че „Мери Катрин“ не заслужавала името кораб.
— Вярно, казвах го, но бях готов да дам всичко, което имам, срещу твоя или някой друг кораб. Майка ми не искаше да ставам моряк. Повтаряше, че морето вече й е отнело двама сина и не иска да му даде изтърсака си.
Джес отпи още една голяма глътка от шишето.
— Била е права. Погледни се само на какво си заприличал. Изгубил си мъжествеността си, а тя почина, без да види отново най-добрите си синове.
Джес не забеляза как се промени лицето на Александър при тези думи.
— „Мери Катрин“ може да е мизерна, но за мен си е достатъчно добра. О, мили боже, Алекс, как ще храня сега семейството си?
Алекс я прегърна и сега главата й почиваше на гърдите му.
— Ще ти помогна, Джес. Ще съм до теб и ще ти помагам.
Тя се дръпна от него.
— Както ми помогна днес? На теб това ли ти е помощта, да бягаш надалеч от всяка опасност?
— Мисля, че съм достатъчно умен да бягам, когато съпротивата е безсмислена или равна на самоубийство — каза той сухо. — Какво можех да сторя срещу адмирала и войниците му? Вече ти обясних, че той с удоволствие би обесил някого. А има и право да го стори.
— Добре че поне Черния отмъстител не е толкова страхлив, та да бяга от собствената си сянка като други мъже в този град.
Александър внезапно се изправи и я изгледа гневно отвисоко.
— Ти и твоят Черен отмъстител! Та нали този идиот докара града до това окаяно положение. Да беше се отказал да си играе на герой, никой нямаше да изгаря гемията ти и животът на много хора, включително и твоят, сега нямаше да е в опасност. Тъй че, ако толкова държиш на него, имаш по-скоро основание да го мразиш, а не да го възхваляваш.
Сега и Джес скочи на крака и сложи ръце на хълбоци.
— Ти още ли не си проумял, че трябваше да се реагира някак на начина, по който англичаните се държат с нас? Черния отмъстител го е разбрал. Ние нямаме и частица от правата, дадени на всеки англичанин. Как може този човек да си позволи да изгори гемията ми само защото си го е набил в главата? Към кого мога да се обърна, за да се противопоставя на този произвол? — Тя не го остави да й отговори и продължи: — Нека ти кажа, че не сме до един плашливи зайци като теб.
— Това пък сега какво значи?
— Чух, че в Юга ставали разни работи. Там залавяли позиви и написани речи. Можем да подхванем нещо подобно и в Уорбрук.
Алекс се облегна пак на вратата.
— Джес, онова, което каза, е държавна измяна — прошепна той, загледан в хубавото й вратле.
— Не е държавна измяна да се освободим от англичаните и да станем господари в собствената си страна. Аз го наричам патриотизъм.
Той й подаде пак шишето.
— Пий първо една глътка, после пак ще приказваме.
— Ха! И ти искаш да ти имам доверие? На страхливец като теб?
Той се наведе към нея, докато връхчетата на носовете им почти се докоснаха.
— Трябва ли да ти напомням, че аз спасих къщата ти от войниците на Питмън? Че аз отървах врата на Абигейл, а днес навярно и твоя от въжето на палача? Това постъпки на страхливец ли са?
Тя разтри сините петна по ръцете си.
— Да, но методите ти никак не ми харесват.
— Не можем всички да извършваме романтични постъпки като твоят Черен отмъстител. Впрочем не каза ли — убедена си, че е мъртъв?
— Не говори такива неща! Хайде да вървим у дома и да…
— В никакъв случай. Ти няма да прекрачиш днес този праг. Сигурен съм, че веднага ще изтичаш при адмирала и ще го предизвикаш за боксов мач. Искам да те запазя жива. А сега ми обясни какво разбираш под патриотично държане?
Но колкото и да настояваше и да молеше, Джесика не пожела да му открие какво иска да предприеме срещу англичаните.
Джесика се събуди с болки в корема, главата й се цепеше, а езикът й беше прилепнал като лепенка за небцето. Първата й мисъл беше: никога вече да не се доверява на Алекс. Той изобщо не е имал намерение да разговаря с нея на тема патриотизъм. Искал е само да я напие, за да не може, зашеметена, да се бори с неправдата, която й причиняват.
Бавно, без да мърда глава, отметна одеялото от леглото на Александър. Същинско чудо е, че не спи под копринен розов юрган, помисли си тя.
— Добро утро — извика й Алекс от вратата.
— Не е добро. Алекс, смятам, че костюмът ти е отвратителен — извика тя и се хвана с пъшкане за главата.
— Нов е — ухили се той, — а на мен ужасно ми харесва десенът — венчални халки и грейпфрути. Искаш ли да закусиш нещо?
— Къде са ми ботушите?
— Тук са, Джес. Мисля, че ще е по-добре да останеш днес в леглото.
— Как не! И да проспя бездарно целия следобед. Децата как са?
— Елеонор се грижи чудесно за тях. Очистихме заедно килера, имат предоволно храна.
— Тагъртови не приемат…
— … милостиня, зная. Трябва ли ти помощ, за да се облечеш?
