Джес тъкмо нахлузваше втория ботуш.
— Трябва да изляза в морето на риболов. Трябва… — Млъкна посред изречението, защото си спомни, че гемията й вече я няма. — Изгориха ли я?
Алекс седна до нея на леглото и хвана ръката й.
— Да, Джес, направиха го. Срещнах се с адмирал Уестморланд, настанил се е с десет души офицери у семейство Уентуърт, — успях да го убедя, че нямаш нищо общо с Черния отмъстител.
Тя дръпна гневно ръката си.
— Но ти не можеш да ми върнеш кораба.
Тя стана, хвана се пак за главата, дано световъртежът премине, и го изгледа ядосано.
— Искаш да ми дадеш мъдри съвети? Но как, като разбираш само от… от сватбени халки и грейпфрути. Нямаме ли основание се боим, че той отдавна е мъртъв? Той е мъртъв, корабът ми изгорен, а пък аз… — тя изхълца и се извърна. Предпочиташе да умре, но да не плаче пред този мъж, който приличаше на балон, пълен със светулки.
— Джес… — подхвана Алекс и се приближи към нея.
— Не ме докосвай! — Тя изтича до вратата, вдигна резето и излезе от стаята. Не искаше да отиде и при хората, събрани в гостната. — Ела с мен, Натаниел — извика, докато минаваше край отворената врата. Избягваше погледите на съгражданите си, които спираха насред улицата и я зяпаха. Но явно се бояха дори да я докоснат, сякаш нещастието, което я сполетя, беше заразно.
Тя спря за миг пред ковачницата. Итън Ледбетър с лъснали от пот ръце и залепнала за мускулите на гърба мокра риза тъкмо майстореше подкова. Застанала на сянка, Абигейл го гледаше както гладно дете гледа коледното печено.
Очите на Джесика плувнаха в горещи сълзи. Дали Черния отмъстител не се появява никакъв, защото Итън е взел Абигейл за жена?
— Джеси? — каза до нея Натаниел. — Господин Александър идва насам.
— Тогава да вървим — изсъска ядосано Джес и тръгна отново със забързана крачка.
През следващите няколко дена тя се претрепа от работа. В края на първия Елеонор й каза какво мисли:
— Мен ако питаш, можеш и да се самоубиеш, но не въвличай Натаниел в играта. — После Елеонор занесе капналото от умора дете горе и го сложи в леглото.
Затова Джес се запъти сама към брега, залови се да хвърля неуморно мрежите и да ги измъква на сушата. Беше пооправила една вехта количка и така караше уловената риба в града. Но мнозина се бояха да купуват от нея. Името й беше дамгосано и всеки се страхуваше, че адмиралът и войниците могат да му връхлетят, ако размени с Джесика повече от няколко думи.
Адмиралът маршируваше от сутрин до вечер по улиците на Уорбрук. Войниците му бързаха да се появят при всеки по-силен шум. Един от тях застреля кучето на едно момиченце, когато то изскочило изневиделица пред краката му. Кръчмите на кея бяха затворени.
Джес се опита на три пъти да заговори с мъжете за свобода, за протести срещу извънредното положение, обявено в града, но никой не искаше да я слуша.
В края на четвъртия ден тъкмо беше отишла до малката пещера на брега северно от дома й. Ръцете й бяха целите в пришки. Трепереше от студ. Беше гладна. Мислеше за децата вкъщи и тъкмо сгъваше мрежата, преди да я хвърли още веднъж.
— Джеси.
Отначало реши, че навярно вятърът е прошепнал името й.
— Джеси.
Тя се обърна на пети и погледна натам, където близо до пещерата се издигаше малка скала. Не различи нищо в късния вечерен здрач. Но в същия миг от тъмното се подаде ръка нагоре с дланта.
Тя изтича към него.
Черния отмъстител я притисна така силно в прегръдката си, че едва не й счупи ребрата.
— Джеси, Джеси, Джеси — шепнеше той отново и отново, притискаше я към себе си, заровил лице в косата й.
— Ти си тук, ти си здрав — изпелтечи Джес със сълзи в очите и разтреперан глас. — Нека те погледна. Нека видя къде те раниха. — Тя задърпа с неудържима припряност трикото на панталона му, нетърпелива да се убеди, че наистина не кърви от хиляди рани.
— Спокойно, ще ти помогна — каза с тих смях Черния отмъстител и си разкопча ризата.
— Нищичко не виждам. Много е тъмно вече — вайкаше се тя и едва успя да не се разхълца. Тя не плака, когато изгориха гемията й, не плачеше и когато хората от града страняха от нея като от прокажена, но сега не знаеше дали ще може да сдържи сълзите си.
— Хайде, пипни с ръце — каза меко Черния отмъстител. — Хей, Джеси, няма нужда да проливаш сълзи заради мен. — После се дръпна, за да се обърне с гръб към нея. — Експлодиращите сандъци с барут са вдигнали камъни във въздуха. Усещаш ли резките? Но вече са заздравели.
Тя прокара ръце по силния му, мускулест гръб и напипа белезите. Спомни си съвсем ясно, че го раниха, докато я прикриваше с тялото си. Не можа да сдържи сълзите. Притисна с отворена уста лице към кожата му, долепи нос към гърба му, а сълзите й потекоха неудържимо. Ръцете й се впиха в кожата над бедрата му.
— Джеси, скъпа — прошепна той, обърна се и я привлече отново в прегръдката си. — Днес имаш, повече от когато и да било, право да лееш сълзи. Наплачи се, та да ти олекне.
— Мислех, че си мъртъв, или оженен.
— Нито едното, нито другото — каза той, вдигна я на ръце, после я пусна и я привлече към себе си, а сълзите й мокреха шията, гърдите и гърба му. — Никога не бих се оженил за глупачка като Абигейл. Трябва ми само най-доброто.
Джесика се разрева още по-силно.
Той галеше косата и гърба й. После ръцете му се плъзнаха надолу към хълбоците и бедрата.
— Нямаше да съм и толкова глупав някой да ме убеди да твърдя, че съм спал с нея, след като изобщо не е вярно.
— Тя го обича — изхълца Джес. — Убедих се.
— Видяла си Абигейл и Итън, не мен. — Той продължи да разкопчава ризата.
— Ръцете ми бяха целите в кръв. Всички твърдяха, че си мъртъв. Алекс каза, че щяло да е даже по- добре да си мъртъв. — Тя изхълца още по-силно.
— Той пък какво може да знае? — Измъкна ризата от панталона и разкопча колана. — Защо изобщо прекарваш толкова време с него? Дрехите, които носеше днес, просто не са за пред теб. Ще вземеш да си повредиш очите.
— Десенът е на венчални халки — изхълца тя. — Знаеш ли, че онези изгориха гемията ми?
— Разбира се, скъпа. — Той я привлече към себе си и я вдигна във въздуха, за да смъкне широкия й моряшки панталон от бедрата. — Не можах да сторя нещо, за да им попреча. Всичко стана прекалено бързо. Както разбрах, прекарала си с Монтгомъри цялата нощ.
Тя се отметна назад и го погледна в очите, които блестяха зад маската.
— Не както може би си мислиш. Господи! Какво значи това? — прошепна тя ужасена, когато погледът й се плъзна надолу и видя, че от дрехите й е останала само ризата. Панталонът се беше смъкнал над ботушите чак до глезените.
Черния отмъстител притисна тялото й към каменистия бряг, а после смъкна с мълниеносно движение ботушите й заедно с панталона.
Джесика беше толкова смаяна, че взе да примигва, та дано погледът й се изясни, но просто не беше в състояние да окаже съпротива.
Сега Черния отмъстител запълзя, гол до кръста, на четири крака и се хвърли, гъвкав като пантера, върху нея.
— О, как можеш!… — изсумтя тя и го удари със свита в юмрук дясна ръка право в брадичката. В следващия миг бързо се измъкна изпод него.
Той успя да я хване за глезените и я върна обратно. Държеше я с две ръце здраво притисната към земята.
