какво съм седнал да ти разправям, хайде да съберем в гората нещо за вечеря и да почиваме, че ни чака още дълъг път.
Тази нощ Уилоу дълго не можа да заспи и седя замислен край огъня.
ГЛАВА ОСМА
ФИН РАЗИЕЛ
Призори Франджийн ги поведе по една пътека, водеща към просторна зелена долина. За известно време кафявчовците бодро подскачаха пред Уилоу, но крясъците и шумовете на събуждащата се гора скоро ги накараха да се скрият в джобовете на палтото му. Нелвинът вървеше толкова приведен от товара си, че погледът му падаше на крачка пред него.
Изведнъж пред очите му се появиха кожени ботуши, после лилав халат, после…
— Мадмардиган! — Уилоу седна на земята от изненада.
— Здрасти, дребосъче — Мадмардиган стоеше подпрян на една тояга пред него.
— Аз мислех, че вече си много далече! Какво правиш тук?
— Спрях да си почина и вие ме настигнахте.
— Радвам се, че пак сме заедно — Уилоу свали кошничката от гърба си, а кафявчовците изскочиха от джобовете му и доста театрално започнаха да си бършат челата.
— Ох, тежка работа! — въздишаше Франджийн. — Да даваш указания, да показваш пътя, да следиш да не се отклони — отговорности, отговорности!
— Мадмардиган, имаме нужда от теб — Уилоу вдигна въпросително очите си.
— Така ли? Нали мислех само за себе си, не знаех как да се грижа за малки деца… — Мадмардиган пое Елора и се усмихна. — Малката е чудесна, а и ти не си лошо дребосъче, но тези двамата… у-уф! Кафявчовци! Я си спомни само, как ме обидиха!
— Слушай — Уилоу се изправи бавно, — ние съжаляваме, много съжаляваме.
Франджийн и Руул кимнаха мълчаливо.
— Ако дойдеш с нас, ние ти обещаваме да не те обиждаме повече. Няма и да ти досаждаме, ще видиш.
Мадмардиган не отговори веднага, а после не без насмешка каза:
— Голяма дружина сме, няма що! Един дребосък, едно бебе и две джуджета! Ако пак се стигне до бой, ясно е кой ще участва и кой не, нали?
— Точно така, ясно е — отвърна Руул с ококорени очи.
— Ти го каза, ти го каза — побърза да се съгласи Франджийн.
— Е, добре, ще вървим заедно до края на долината, а после? — попита Мадмардиган.
— После… после на северозапад, към езерото на Фин Разиел — каза Франджийн.
Мадмардиган изглеждаше раздразнен от отговора.
— Ех, че лош късмет! И аз отивам точно натам. Ще вървим заедно до езерото, но само дотам. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме — отвърна Уилоу от името на всички.
— Имаш ли нещо против, ако… — Франджийн мърдаше пръстенца към джобовете на Мадмардиган.
— Да! Имам! — той остави Елора в кошничката и взе тоягата си. — Само това остава сега, да плъпнат кафявчовци по мене.
Уилоу им кимна уморено и от немай-къде отново ги прие при себе си.
След като стигнаха до края на долината, те се изкачиха към гъстите гори и продължиха на северозапад, като с мъка си проправяха път.
На два пъти в далечината се мярнаха Нокмаарски ездачи и кучета-убийци, но те явно следваха фалшива следа, защото изчезнаха в мъглите съвсем не в тяхната посока.
След изморителния целодневен преход вечерта спряха на лагер и запалиха малък огън на една закътана полянка. Не се чуваха никакви враждебни шумове, клоните и въглените тихо пращяха и скоро след като хапнаха птичи яйца, гъби и шепа боровинки, Мадмардиган и кафявчовците се унесоха в сън. Една лисичка се промъкна покрай тях, погледна ги с блестящите си очи, а после внимателно нахрани малката в ръцете на Мадмардиган и изчезна така незабелязано, както се беше появила.
Сгушен пред огъня, Уилоу гледаше прехласнат фееричната, танцуваща плетеница на ярките пламъци и усети дълбоко в сърцето си прилив на сила и увереност. Окуражен и приятно изненадан, той измъкна вълшебната пръчица от скришния джоб и я размаха пред очите си. Случайната фигура, която тя очерта, остана да блести с искряща светлина за известно време, а после се превърна в рой сребристи прашинки. Уилоу написа своето име, а след това имената на Кайя, Мимс и Ранон и остана очарован, когато ги видя да блещукат на фона на звездното небе. Да вярва в себе си — ето какво трябваше да прави, нали така му беше казал и Великият Заклинател.
Уилоу се изправи бързо, стисна вълшебната пръчица с две ръце и я насочи към едно цъфтящо ябълково дърво.
— Таута лаукаток, таута — мърмореше той магическите думи, за да даде дървото обилен плод още същия миг.
Вместо ябълки обаче, заклинанието предизвика силна експлозия, която преметна Уилоу и го запрати в клоните на най-близкото дърво. Със светкавичен скок Мадмардиган се изправи на крака, огледа се и бързо разбра каква е работата, като видя пръчицата на тревата и безпомощно ритащия си спътник, закачен на дървото.
— Хей, Уилоу! — разтревожено каза той. — Май си направил грешка, а? Не си играй на магьосник повече, моля те. Освен че може да се нараниш, вдигаш много шум.
Мадмардиган свали зашеметения Нелвин от дървото и го сложи до себе си край огъня. Уилоу се успокои и задряма, но после цяла нощ викаше и стенеше в съня си — гонен, хапан и ужасяван от троли и кучета- убийци. На сутринта се събуди кисел и се заяждаше с всички през целия ден. Настроението му се разведри едва когато зърнаха в далечината спокойната и блестяща повърхност на желаното езеро.
Малко островче се къпеше в тихите води близо до брега. В южния край водата се спускаше в прекрасен водопад, а в източния се виждаха разпръснатите къщурки на малко селце.
— Рибарско село — пискливо се обади Франджийн от джоба на Уилоу. — Там ще намерим лодка, оставете ме да ви водя.
— Франджийн, ти сигурен ли си, че това е езерото на Фин Разиел? — мръщеше се Уилоу.
— Разбира се. Не си ли спомняш какво каза Чарлиндрея.
— Спомням си, но… много време е минало, може да е умряла.
— Умряла ли? — Руул и Франджийн гледаха Уилоу като че ли беше малоумен. — Невъзможно! Вълшебниците никога не умират просто ей така, никога!
— Но какво, ако…
— Стига, стига! Сега няма време за глупави въпроси. Щом стигнем, ще се увериш, че съм прав — с тези думи Франджийн скочи на земята и ги поведе уверено напред.
Не след дълго селото се изправи пред тях, но Уилоу се почувства някак странно притеснен. Не се чуваха обичайните сутрешни шумове и олелия, не се виждаха хора около къщите, нито пък лодки на пристаните — никъде не се мяркаше жива душа.
Щом стигнаха до първите дворове Мадмардиган ги спря и им направи знак да не мърдат от местата си, после бързо и безмълвно, като ловуващо животно, се прокрадна напред. След малко той отново се появи и им съобщи неприятната новина, че селото е напълно изоставено, и то много отдавна.
— Всичко си е на мястото — покъщнина, лодки, инструменти, оръжия — и по всичко личи, че хората са избягали презглава, без да помислят да вземат нещо със себе си, освен децата, разбира се, и по-ценните предмети. Лодките са прогнили и разсъхнати, но аз намерих една запазена в центъра на селото. Предполагам, че ще свърши работа. Хайде, елате да ви заведа.
Мадмардиган се обърна и тръгна, без да дочака отговор. Лодката наистина се оказа добра. Пренесоха я с доста труд и пуфтене и я спуснаха в огледалното езеро.
— Сбогом, дребосъче! — каза боецът. — На добър час!
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — с неприкрито разочарование попита Уилоу.
— Не, приятелче. Вече сте в безопасност, Фин Разиел ви чака на острова. Освен това всички тези
