Мрачен, настръхнал, с протрито от въжето гърло, Мадмардиган процеди през зъби.
— Да върви по дяволите тая вещица, Уилоу! Не й говори! И тя ще се превърне един ден в същото себично и тиранично чудовище като майка си. Жалко само за хубостта й, наистина жалко.
Сорша чу думите му, сви устни и замахна да го удари през лицето, но ръката й остана вдигната. Нагайката не разкървави чуждото лице. Някакво друго чувство беше надмогнало мъстта в сърцето й.
Тя пришпори коня напред, към началото на колоната, и нареди да се намери подходящо място за стан.
Подгизнал от мокрия сняг, лагерът постепенно затихваше. Уилоу омърлушено се беше сгушил до Мадмардиган. И двамата се криеха от студа под една каруца, към която бяха оковани. Край тях се разхождаше и пърхаше недоволно с криле една гарга — Фин Разиел. Уилоу току-що беше объркал заклинанието, и вместо в предишния й образ я беше превърнал в птица. Сега чакаше да го отведат в палатката на Сорша, за да успокои малката, която не му даваше мира със своето непрестанно кашляне и плач.
— Стегни се, приятелче. Какво си се оклюмал такъв — тихо заговори Мадмардиган. — Разтрепери се, уплаши се, провали преображението — голяма работа. Бедата е в това, че вярваш на разните вълшебства, орисии и заклинания повече, отколкото вярваш на себе си. Но ти не си виновен, селянчето ми. И ти си отгледан от всезнаещите баби и от една отрудена обикновена женица, някъде накрая на света. И ти като другите — не си по-различен. И теб са те плашили ден след ден с разни торбалани, баби Меци, Лошия вълк, и не знам още кой вечер преди да заспиш. Как иначе са щели да те накарат, горките, да заспиш по-бързо, след като са били пребити от умора и делничните грижи. Без да го осъзнават, обаче, те, бедните, са вселили в душата ти още тогава лепкавия, омразния страх. Той, мръсникът му мръсен, те мъчи и досега, нищо че не го разбираш. Народил си и ти дечица, гледаш малкото си стопанство, но все те гложди нещо отвътре, все не намираш спокойствие, макар повечето пъти да нямаш никаква причина да се тревожиш и страхуваш. Слушай ме сега добре, объркана селска душо. Забрави бабините деветини, забрави майчината опека, забрави магиите, отвори си добре ушите, чуй ме — ще ти разкажа една приказка, приказката за храбростта на храбрите. Никой не се ражда храбър на този свят, бръмбарчето ми, никой. Храбростта се възпитава в дълга и упорита борба със себе си и с околния, доста често, враждебен свят. Най-напред трябва да се прекърши Страха. Той идва неканен, той сграбчва право в стомаха, мъчи те и отравя живота ти. Трябва да го сечеш безмилостно, хладнокръвно, но от мен да го знаеш, без надежда. Той, проклетникът, ще те атакува, докато си жив. Дръж душата си спокойна и чиста като огледало, та винаги щом се появи, да го отразиш, ще рече да го познаеш, а после замахваш и, прас, даваш му да се разбере… и така до следващия път, Уилоу. После идва ред на разума. Нож с много остриета, дребосъче — опасен, съвършен инструмент, но… доста често тъкмо поради това неизползваем. За да не ти мъти главата този ветрогонец, този интригант, лихвар и себелюбив самохвалко, трябва да го държиш вързан. Вързан изкъсо, като зло куче, чуваш ли. Трябва да го впрегнеш да заработи здравата и да не му даваш да се отклонява на крачка дори. Не успееш ли да сториш това, собственият ти ум ще ти нанесе повече поражения, отколкото всичките ти противници взети заедно.
Какво мислиш, остава накрая? Сърцето, малки приятелю, сърцето. То тупти и гори с алената кръв на живота. То е самият живот. Довери се на него, то никога не лъже…, но трябва да го питаш за всичко. Това е голямата тайна — да питаш. И сега, приготви се, идва най-важната част. Кой мислиш, ще бъде свидетел на цялата твоя драматична борба? Това е една неземна красавица, с копринени поли, с разпилени коси… това е Смъртта, Уилоу. Не се блещи така, вярвай ми, виждал съм я, не си измислям. Тя е тук в лагера и тази нощ, усещам го. Дръж се сега, продължавам по-нататък. Тази хубостница никога не спи, тя се съветва с чадата си ту денем, ту нощем; после ги праща навред да търсят нови жертви. Подлецът Страх и Разсипникът Разум дебнат, лъжат, рушат и убиват без отдих — за да й угодят, за да и се харесат. Тя не се насища и не мирясва. Много, много рядко коварните пратеници се сблъскват с кален, сърцат човек и тогава, няма как, отстъпват.
Те отстъпват, малка ръждясала речна шамандурке, но тя излиза насреща му и тогава започва величавата битка, за която всъщност исках да ти говоря. Тя го оплита с лукавства, с усмивки, със заплахи, обиди и предизвикателства безчет и ако той се предаде и отстъпи — край, свършено е и с него. Но ако не отстъпи… тогава става чудото, Уилоу. Смаяна, очарована и засрамена тя тръгва да следва храбреца в неговия път по стръмнината и го следва докрай. Следва го мълчаливо, с прибрани поли, наметната с приказния си шал, а в ръце държи малка плочица, на която записва неговите дела и геройства. Но не се заблуждавай, малки Уилоу, тя никога не забравя, че я е посрамил и следи всяка негова дума и всяко негово дело с безжалостна женска проницателност. Когато не успее да го хване в отстъпление, тя леко се усмихва и си записва причудливи, тайни знаци. Много усмивки трябва да спечели храбрецът, Уилоу, до края на дните, си за да заслужи името си, много. Един ден, високо сред мъглите и канарите, в края на стръмнината той издъхва — без съжаление, без патос, без сълзи. Тогава тя свиква всички, които някога са го побеждавали и на които тези победи все още горчат заради героичната му съпротива; свиква ги, за да ги изкуши, за да ги принизи и за да изтъкне неговото превъзходство. Преди да се появят някогашните противници, тя превръща останките му в пепел, която скрива в шепата си. Ето ги сега наредени — те стоят смаяни от храбростта и чаровната й усмивка. Започват да се перчат, да сучат мустаците си, да се подсмиват, да гледат похотливо — забравят, че са на ръба на шеметна бездна, в която ще се провалят само след миг. Един подир друг виждат те шепата прах, отправена към очите им, един подир друг посягат да ги запазят, уплашени и разколебани, един подир друг се сриват в бездната на своята суета, самолюбие и страх. Много рядко, един от хиляди, презира заплахата, прозрял дълбоката същност на магическата среща. И тогава, о Уилоу, става ново чудо — страхът прониква в очите му, без да ги ослепи, прониква в душата и сърцето му, без да ги вгорчи или нарани. Очите пресъхват, а довчерашното колебаещо се и непостоянно сърце се превръща в кремък. Така храбростта ражда храброст, приятелю. Роден е новият храбрец, след който от този ден нататък неотклонно ще тръгне тя.
Това е краят на приказката, Уилоу, а сега се приготви, защото чувам стъпките на часовоя, който ще те отведе при принцесата.
Войникът влачеше безцеремонно Уилоу за яката след себе си. Малък, рошав, той шляпаше в калта и си мислеше: „Ах, ах… селянче, объркана душо… ръждясала речна шамандурка… ах… така ли щеше да се остави, така ли все щеше да се излага?“
Пътят до центъра на вражеския лагер беше дълъг и той малко се посъвзе. Пред входа на самата палатка, откъдето се носеше плачът на Елора, той чу устните си да мълвят:
— Смири се, смутено сърце, кураж малко сърце — наближава часът на разплатата.
В този момент Уилоу нямаше представа колко е близо до истината. Руул и Франджийн бяха изникнали в тъмнината и бяха освободили Мадмардиган. Тримата се прокрадваха на прибежки към същата палатка с котешка пъргавина. Имаше само една неприятност — в бързината Франджийн беше изтървал торбичката със Самодивския прах и част от него попадна в лицето на Мадмардиган. Очите му сега блестяха и той ту се спираше да се любува на пламъците на огъня, ту на звездите. Франджийн и Руул често се споглеждаха — щеше да е трудно този влюбен във всичко Мадмардиган да се съсредоточи върху открадването на Елора и евентуалното бягство.
Когато Мадмардиган нахълта в палатката на принцесата, естествено вниманието му беше веднага приковано от Сорша, която спокойно слушаше Уилоу да й обяснява красотите на родния си край, като в същото време повиваше детето.
— О, прелестна моя. Мое слънце, моя луна и звезди. Не мога да живея без теб — възторжено се провикна той.
Сорша се сепна, но запази самообладание. Тя бързо скочи и извади камата си.
— Стига, глупости! Млъкни, иначе веднага ще те убия!
— Убий, ме, хайде, но знай, че те обичам!
— Но защо си тук, къде по дяволите е охраната? Още не изрекла тези думи и един меч със свистене разсече платното на палатката. Каел и няколко войници се втурнаха през отвора. Генералът се засмя злорадо.
Мадмардиган съобразително се хвърли към постелята на Сорша, откъдето се подаваше нейния меч. Той го грабна бързо, завъртя го изкусно над главата си и се приготви да посрещне противниците си, които вече си бяха помислили, че ще го хванат с голи ръце.
