желание сега да слушам незаслужени упреци.
— Имаш право… Да започваме тогава.
Уилоу посегна да извади вълшебната пръчица, но в този момент очите му се спряха върху една червенокоса млада жена, която го гледаше напрегнато с ръце на кръста — „Сорша“, сети се той изведнъж и замръзна на мястото си.
Няколко Нокмаарски конници се задаваха между къщите. Пред тях с окървавено лице и изпокъсани дрехи крачеше Мадмардиган. Ръцете му бяха здраво вързани на гърба.
ГЛАВА ДЕВЕТА
СОРША
— Здрасти, дребосъче! Прережи тия въжета, моля те. Искам да удуша тази вещица, тази…
— Тихо! — Мадмардиган получи силен удар между плешките и се просна по очи върху мокрия пясък.
— Не го убивайте още — каза Сорша.
Фин Разиел изкряска и побягна, но един от войниците й препречи пътя и я сграбчи за опашката.
— Едно плъхче за кучетата — захили се той доволно.
Уилоу се втурна импулсивно към колибата, където беше Елора в напразен опит да я спаси.
— Помощ, Франджийн! — викаше той отчаяно, но кафявчовците бяха изчезнали безследно. Сграбчил детето в ръце, той понечи да излезе от стаята, но срещу него блеснаха безстрастните очи на Сорша и Уилоу разбра, че по-нататъшната съпротива е напразна.
Сорша се усмихна някак тъжно, когато се увери, че Елора е детето, което търсеше.
— Хайде, дребосък! Излизай от колибата! — викна тя.
Уилоу се поколеба, но един ритник го изхвърли през вратата, преди още да се е съвзел от случилото се.
— Принцесо, след като намерихме детето, защо не убием тези две отрепки, вместо да ги влачим с нас до замъка? — попита един от ездачите.
Сорша не отговори веднага. Тя дълго не сваляше очи от Уилоу и Мадмардиган и по всичко личеше, че съобразява напрегнато нещо наум.
— Не. Може да потрябват на майка ми за Ритуала. Кой знае какви сили им е предало детето.
— По-могъщи от тези, които владее Бевморда, а Сорша? — заяде се Фин Разиел.
Вместо отговор принцесата изтегли бързо меча си и допря върха му в гърлото на животинчето.
— Гледай ти! Аз пък си мислех, че кралицата ти е определила специално място в Ритуала! — отвърна със спокоен глас Сорша.
Войниците край нея се засмяха дрезгаво и се приготвиха за път, а Принцесата се метна на Рек.
— Затворете я в клетка и я качете на едно муле заедно с Нелвина. Колкото до него — кимна тя към Мадмардиган, който се беше изправил след доста усилия на крака — той, нека върви отстрани.
Мадмардиган й се усмихна и като плюеше все още пясък, възкликна:
— Чудесна идея! Защо и вие, Принцесо, не слезете да походите малко. Ще се поразходим до оная горичка, ей там…
— Хайде, потегляме, дълъг път ни чака — изкомандва Сорша бойците си и им даде знак за тръгване, след което пришпори едрия си кон. Рек блъсна със силните си гърди Мадмардиган и го отпрати отново с лице в пясъка.
Докато отминаваха схлупените и отдавна изоставени къщурки, Сорша с небрежен жест и равен глас заповяда всичко да бъде изгорено — точно по същия начин, по който беше виждала майка си да го прави десетки пъти преди това.
Когато и последните войници хвърлиха факлите си и препуснаха на север, Франджийн и Руул се показаха от скривалището си в гората.
От селото се виждаха само горящи останки, обвити в гъсти пушеци, разстилащи се над укротилото се езеро, чак до острова на Фин Разиел.
— Ние избягахме — тихо каза Руул.
— Разбира се, че избягахме. Да не сме глупаци, Руул! Не ти ли е известно, какво могат да направят с двама кафявчовци онези брутални Нокмаарски негодници?
— Но ние обещахме да пазим детето, а те го взеха.
— Да, хванаха и Мадмардиган, и дребосъчето…
— … и Фин Разиел. Франджийн, трябва да направим нещо, трябва да помогнем.
— Не си играй на почтеност, Руул. Това не е свойствено за нас, по-скоро кажи: „Ние трябва да продължим това приключение, Франджийн!“
— Ние трябва да продължим това приключение, Франджийн!
— Е, така е по-добре. Да не губим време, тогава. Не чу ли какво каза принцесата: „Пътят е дълъг“.
— Може би ще е по-добре да потърсим някой орел.
— Или може би някой ястреб.
Те огледаха с надежда крайбрежието и цялата околност, но доколкото пушеците им позволяваха да видят, никъде не се мяркаше жива душа.
— Отначало! — изсъска Фин Разиел. — Опитай заклинанието отначало! — тя притисна лицето си към пръчките на грубата клетка с отчаян поглед, вперен в Уилоу.
— Чуваш ли я? — попита той. — Това е Елора. Детето плаче от глад и студ. Сорша не се грижи за него. Тя нищо не разбира от деца.
Разиел подскочи и потрепери:
— Не се безпокой за нея сега! Заклинанието, Уилоу! То е единствената надежда и за детето, и за всички нас! Хайде, кажи го както трябва!
— Срежете тези въжета и ми дайте един добър меч, и аз ще ви покажа истинската надежда — измърмори Мадмардиган недоволно. Той се препъваше край мулето, вързан за врата с въже за седлото на един от най-добрите Нокмаарски ездачи.
— На Елора й е студено. Тя…
— Заклинанието!
— О, добре. Ще опитам. Тана… лоот… Ох, май забравих средната част.
— Локтвар! — отново изсъска Фин Разиел. — С тази дума се измолва промяна.
— Локтвар, локтвар — мръщеше се и повтаряше със затворени очи Уилоу.
— Тихо! Внимавай!
Уилоу отвори очи и видя да приближава Сорша с няколко конници от нейната охрана.
Далеч зад тях се виждаха заснежените върхове на планините. Принцесата яздеше свободно и уверено с развети огнени коси.
— Вещице! — ядно изхриптя Мадмардиган.
— Млък! — сряза го конникът, който го водеше и го притегли грубо.
— Красива млада жено, вие ми напомняте за вашия баща — пискливо се обади Фин Разиел, когато Рек се изравни с нея.
— Какво?! — Сорша вдигна заплашително нагайката си. — Това е обида! Баща ми беше слабак! Глупак! Враг на Нокмаар!
Разиел се сниши, но продължи да говори:
— Така казва майка ти, Сорша, но това не е вярно. Враг на Нокмаар — може би, останалото обаче, е нейна измислица.
— Принцесо, Сорша — умолително каза Уилоу, — позволете ми, моля, да ви помогна за детето. Тя трябва да се нахрани, да се преоблече.
За секунда изглеждаше, като че ли Сорша ще отстъпи, но тя тръсна решително глава и каза натъртено:
— Ще я нахраним скоро, веднага щом направим бивак за нощувка. Колкото за топлината, не се безпокой, Ритуала ще й осигури достатъчно!
