ГЛАВА ДЕСЕТА
АЙРК ТАУБАУЕР
Тогава Уилоу Уфгуд, нелвински фермер, наистина видя какво означава да си воин.
Той познаваше Мадмардиган, измамника и ласкателя, Мадмардиган женкаря, авантюриста и самохвалкото. По време на бягството им във фургона беше видял боеца Мадмардиган. Но никога не беше виждал маестрото на меча, описван му от Франджийн.
Сега го видя.
Мадмардиган се изсмя в лицето на Каел дори когато генералът се втурна през съдраната палатка. С едната си ръка притегли Сорша, за да я целуне, с другата опипа леглото й за скрития там меч. Изтегли го със замах, от който ножницата изхвръкна настрани.
— А! Най-после истински меч!
Мадмардиган се преметна назад и застана на краката си, преди Сорша да се измъкне и мечът на Каел да се стовари върху леглото. Над него острието проблесна и запя като живо. Първият му удар не улучи врата на Каел, но удари еполета му толкова силно, че той падна на едното си коляно. Неговият втори удар преряза ръката на друг връхлитащ го воин. Третият удар разсече стълба на палатката, която се свлече върху камарата от гърчещи се човешки тела.
— Насам, Уилоу! — мечът отново проблясна в тъмнината, разсичайки палатката. Мадмардиган се промъкна през пролома като теглеше нелвина и детето след себе си.
— Бягайте! Бягайте! — Фин Разиел кръжеше обезумяла над тях. — Оттук! Нагоре по пътеката!
Лагерът беше на крака. Цареше хаос. Някои от войниците се бореха с доспехите си, докато други бяха открили оръжията си и тичаха към съборената палатка в отговор на гневните викове на Каел. Дресьорите се спуснаха да освободят кучетата на смъртта, които опъваха каишките си. За секунди враговете заобиколиха Мадмардиган от три страни.
Уилоу побягна след Разиел. Малка козя пътека се извиваше от палатката на Сорша. Тя стигаше до отвесна бездна, през която нямаше начин да се премине. След сто ярда пътеката се превръщаше в корниз, толкова тесен, че той не смееше да продължи, въпреки увещанията на Разиел. Може би планинска коза, спокойна и уверена, би могла да премине по тясната издатина, но Уилоу знаеше, че и двамата с Елора със сигурност ще полетят към своята ужасна смърт.
Когато погледна надолу, коленете му омекнаха. Почти отвесна, урвата се спускаше под краката му. Ниско долу, в долината, забулена в мрак и мъгла, се гушеше малко селце. Оттук то изглеждаше толкова дребно, че пушекът от комините висеше във въздуха като фини влакна, наподобяващи нишките на паяжина. Между него и Уилоу лежеше страховитата пропаст. Ръбовете на паднали скали стърчаха от снега като хищни нокти. Черната паст на пещери и бърлоги зееше, лъснала ледени зъби. Далече долу кръжеше орел. Уилоу се притисна към скалната стена.
— Не! О, не!
Дори Фин Разиел изграчи и запляска обратно с крила, когато вятърът я понесе над бездната.
Но друг път нямаше.
— Продължавай, Уилоу! Навън! По корниза!
— Не мога, Мадмардиган! Не мога!
Докато отстъпваше бавно по тясната пътека към треперещия Уилоу и детето, Мадмардиган водеше битката блестящо, като задържаше рояк кучета и войници. Мечът му се въртеше, мушкаше и сечеше. От него се стичаше кръв. Кървава диря по снега водеше до Мадмардиган, а телата на дузина кучета и още толкова мъже лежаха мъртви или тежко ранени по пътеката. Но времето беше срещу него. Все повече войници се тълпяха, а той се уморяваше. Дори Уилоу забеляза как за частица от секундата Мадмардиган закъсня. Една пика одраска врата му и от него потече кръв.
Ноктите на едно от кучетата на смъртта се врязаха в бедрото му. Дори когато мечът му потъна в гърлото на звяра, разтворените челюсти оголиха зъби, които се стремяха да го докопат. Сорша и Каел се провряха през мелето от хора, като крещяха да им сторят път. За Уилоу стана ясно, че изтощеният Мадмардиган не би бил равностоен на бодрия и разярен генерал.
Той простена.
Прииждаха все по-добре въоръжени войници. Когато изскочиха пред Каел, един от тях, огромен като мечка, изрева с боен вик, разбутвайки останалите с огромен бронзов щит. Острието на меча проблясваше, а свирепите му очи се белееха над него. Той връхлетя толкова бързо и мощно, че не прецени правилно и първият му удар се вряза точно над главата на Мадмардиган, откъртвайки къс от канарата над него. Щитът се стовари върху Мадмардиган, когато той се наведе, и двамата мъже с рев се свлякоха. Уилоу не видя какво се случи под купола на големия щит. Разнесе се ужасен писък, който мигновено премина в хриптене. Огромните крака на воина от Нокмаар ритаха конвулсивно. Останалите мъже се отдръпнаха ужасени и в този момент Мадмардиган се измъкна, като изтръгна кървавия щит и го завъртя по снега към Уилоу.
— Качвай се!
Уилоу се поколеба и Мадмардиган извика отново, бягайки към него под ударите на мечовете. И Уилоу скочи. В следващия момент Мадмардиган се строполи по корем до него. Щитът се плъзна и завъртя под вършачката на нокмаарските пики.
— Стрелци! — надвика Каел врявата. Щитът се завъртя, когато една стрела от арбалет рикошира в ръба му. Стрела от лък изсвири и се заби в пухкавия сняг на няколко инча от главата на Уилоу. Тогава щитът се плъзна по гладкия лед, водещ надолу към пропастта.
Приближаваха ръба на бездната, Мадмардиган седна и разтвори широко ръце, когато щитът полетя във въздуха. В този момент той беше напълно уязвим, идеална мишена. Невероятно, но той се смееше. Уилоу зърна Сорша, стъпила здраво, само на няколко ярда от тях. На докрай опънатата тетива на лъка й имаше бойна стрела. Със студени очи се прицелваше в гърдите на Мадмардиган.
— Сорша, обичам те! — извика той.
Стрелата остана на лъка. Щитът прелетя над ръба на пропастта и започна да пропада надолу. Смехът на Мадмардиган се промени в сподавен вик. Уилоу почувства стомаха си в гърлото. Опита се да извика, но не можа. Опита се да види накъде лети щитът, но за миг всичко се беше променило — бяха останали само скали, които застрашително нарастваха пред тях и Фин Разиел, свила криле, за да се спусне. Тя беше стиснала здраво очи. Уилоу също затвори очи. Останали му бяха само Елора и въртящият се диск, от които не се отделяше.
Само детето гледаше всичко.
Само то се смееше.
Спускаха се в пропастта, като се блъскаха в големи каменни блокове, носеха се стремглаво по снежни преспи, профучаваха през ледени тунели и цепнатини. Острите ръбове на скалите се протягаха хищно към тях.
Едва не се преобърнаха в снега. Снежните преспи забавиха скоростта на щита, преди той да се удари в скалите. Завъртя се като пумпал на другата страна. Накрая, когато почувства щита малко по-стабилен, Уилоу се осмели да отвори едното си око. Вече не се въртяха. Летяха като стрела срещу гората, от която започваше долината. Гъста и тъмна, стената от стволове израстваше застрашително пред тях. Уилоу притисна Елора към себе си. Пое дълбоко дъх й изрече имената на Кайя, Ранон и Мимс. Беше готов да умре.
Стиснал очи, Уилоу усети щита да завива надясно, но не видя как префучаха през отвора на леден тунел — гладък зеленикав улей, който пресичаше гората, а след това се връщаше назад и се спускаше през склона с все по-плавни зигзаги към долината. Като по чудо улеят ги изведе невредими на последния хълм над селото, където смеещи се деца играеха с кожени шейни.
В този последен етап на техния шеметен полет Мадмардиган падна. Уилоу почти не усети липсата му. Сега беше тук, а в следващия момент го нямаше. Уилоу и Елора се плъзгаха сами надолу към селото и когато стигнаха равнината близо до първите къщи, спряха. Децата се струпаха около тях. Елора, която се беше смяла по време на цялото пътуване, все още се смееше.
Уилоу с мъка се свлече от щита и като се олюляваше, направи няколко крачки, преди да се строполи. Люлеещият се пред погледа му свят — селото, планините, децата — бавно се успокояваше.
Фин Разиел, която крещеше нещо над него, го накара да се осъзнае. Видя, че някои от децата бяха
