— Шшш! — каза Мадмардиган. — Принцесата!
В бъркотията, настъпила при потеглянето на Каел и подкарването на старейшините към площада, Сорша слезе от коня си и влезе в сградата със своя лейтенант.
— Факли — извика лейтенантът на хората си — тук и тук!
— Чакайте! — каза Сорша.
Тя прекоси залата, после се върна обратно. Стъпките й отекваха. Лъкът се удряше в бедрото й.
— Има нещо странно. Има нещо… — Тя разрита сламата настрани и откри капака на скривалището. — Така си и мислех! Отворете го!
Лейтенантът се наведе, за да изпълни заповедта й. Той вдигна капака и с насочен надолу меч се спусна в подземието. Мъжете на Айрк се спотайваха. С кама в ръка Сорша се появи близо зад него.
Айрк нанесе удар пръв, изниквайки безшумно от сянката. С два бързи удара той свали лейтенанта от стълбата и преряза гърлото му. Тъкмо вдигна меча си към Сорша, когато Мадмардиган го изпревари и я сграбчи, преди тя да успее да изкачи обратно стъпалата.
— Тук, долу! — извика тя.
Стълбището загъмжа от Нокмаарски войници.
— Хвърлете оръжията си — процеди Мадмардиган с опрян в гърлото на Сорша нож. — Хвърлете ги или ще убия тази червенокоса вещица.
— Не му вярвайте! — каза Сорша, като сочеше Елора, която плачеше в прегръдките на Уилоу. — Вземете бебето!
Но като видяха Сорша заловена, а себе си — заобиколени от отчаяните бегълци с мечове в ръце, Нокмаарци изведнъж загубиха кураж. Подчиниха се на Айрк. Само след секунди те се озоваха в мазето върху капака, на което войните на Таубауер обърнаха тежка вагонетка. Вече контролираха залата. Мадмардиган издърпа Сорша със себе си, обвил гърлото й с ръка.
— Само една думичка — каза той меко, като наблюдаваше групата войници, които, без да забелязват събитията вътре, задържаха селяните на площада, — една думичка и ще те убия!
— Ти никога…
Мадмардиган запуши устата й с ръка.
От другата страна на селото виждаха хората на Каел, които претърсваха гората. Те ту се появяваха, ту изчезваха между дърветата.
Уилоу пропълзя в сеното в другия край на сградата и се погрижи за Елора. Докато я преповиваше, той се опитваше да я успокои, доколкото това беше възможно, като се имаше предвид собствения му страх. Нищо не го плашеше повече от войските на Нокмаар, а сега те отново бяха тук. Точно тук, от другата страна на стената. Скоро щяха да разберат, че нещо не е наред. Скоро щяха да потърсят другарите си. Тези мисли и стремежът му да накара Елора да мирува го занимаваха толкова силно, че не забеляза приближаването на Айрк Таубауер, докато големият мъж не постави ръка на рамото му.
— Какво иска Бевморда от това дете?
— Тя е Елора Данан — отговори му Уилоу. — Тя е владетелката, която ще разгроми Нокмаар. Ние сме нейните пазители.
— Ние?
— Мадмардиган и аз.
— Къде я носите?
— В Тир Аслийн — каза Уилоу, без дори да помисли.
— Тир Аслийн! Невъзможно! Никой не е стъпвал там от години. Освен това дори да намерите пътя, армията на Нокмаар никога няма да ви позволи да се доберете дотам. Никога!
— Айрк — Мадмардиган се приведе. Ръката му все още затискаше устата на Сорша. — Ще трябва да се промъкнем до онези коне. Иначе…
— Знам. Слушай, Мадмардиган, какво става тук? Откога стана рицар? Половината ми армия падна в битка с Бевморда, а сега чувам, че ти и този дребосък смятате да пренесете детето през Нокмаар? Ти? Не го вярвам!
— Добре тогава. Ела и виж сам.
Айрк поклати глава.
— Погледни ни. Скитаме из полето, откакто Бевморда с вероломството си ни прогони от Галадорн. Вече месеци. Уморени сме, Мадмардиган. С теб сме до онези коне. След това… — Айрк стисна свободната ръка на Мадмардиган. — Ей Богу!… Някой ден единият от нас ще стои на гроба на другия!
— Помисли, Айрк! Галадорн го няма, за да го защитаваш. Мъжете ти са сила. Какво добро можеш да направиш с нея? — Уилоу се беше изправил, прегърнал Елора. С двете си ръчички детето улови един от големите пръсти на Айрк, като се смееше сладко.
— Помисли — каза пак Мадмардиган, като поклати глава. — Готов ли си, Уилоу?
— Готов съм.
— Тогава да тръгваме.
Той помъкна Сорша през вратата и се насочи към конете. Тя успя да се освободи и извика. Лейтенантът, който беше на площада се завъртя, видя какво става и хвърли хората си напред. Те се подчиниха. Мадмардиган повдигна Уилоу и Елора върху седлото на едра дореста кобила и провеси Сорша през врата на друг кон.
— Тръгвай — извика той на Уилоу. — Изчезвай оттук! — и шибна задницата на кобилата точно когато първите войници го достигнаха.
— Още една крачка — каза им той с кама, притисната към гърлото на Сорша — и тя е мъртва!
Колебанието им беше достатъчно дълго, за да се хвърли в седлото. Пресече площада на заден ход и не откъсна очите си от тях, докато не излезе на пътя. Тогава обърна коня и се спусна след Уилоу, който вече беше стигнал покрайнините на селото.
— Давайте! Давайте! — крещеше Фин Разиел над тях. — Насам!
Препускаха в пълен галоп. Виждаха единствено пътя пред себе си. От края на гората се чуваха виковете на Каел и войниците му. Мадмардиган и Уилоу никога нямаше да узнаят за това, което се случи в селото зад тях.
Лейтенантът даде заповед за преследване. Някои от войниците достигнаха конете си. Някои дори ги яхнаха. Но никой не препусна. Пътят им беше отрязан от група хора, същите хора, чието село те се готвеха да изгорят, същите, чийто префект Каел току-що беше обезглавил. Техният префект беше изразил чувствата им точно: до гуша им беше дошло от Нокмаарския гнет. На това трябваше да се сложи край — не по-късно, когато можеше и да са по-добре организирани, да имат по-добри водачи или оръжия. Трябваше да приключат с това сега. Именно сега. Имаха само грубите си полски сечива — търнокопи, мотики, сърпове, коси и лопати, но те знаеха как да си послужат с тях.
И все пак, въпреки своята решителност, тези фермери и занаятчии не биха издържали и един набег на ездачите от Нокмаар. Лейтенантът се разсмя.
— На конете! — изкомандва той. — Разпръснете се в редица! — Все още се смееше, когато възвърна коня си, за да се изправи срещу селяндурите и смешните им оръжия.
Но те не бяха вече сами. Редица от непоколебими воини се беше появила пред тях — мъжете на Айрк Таубауер. Някои бяха ранени тежко. Всички бяха уморени. Но все още бяха армия. Армия от мъже, на които също им беше дошло до гуша от Нокмаар. Армия, която се нуждаеше от коне.
Айрк даде сигнал за атака. Знаменосецът развя флага.
Смехът на Нокмаарския лейтенант умря заедно с него.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ТИР АСЛИЙН
— Древна пътека! — извика Фин Разиел. — Насам! — Тя ги поведе на изток от селото.
— Но това е пътят към Нокмаар! — извика Мадмардиган.
— Давайте! — изкрещя пронизително птицата. — Доверете се на Разиел!
Уилоу обгърна с ръка лъка на седлото и се закрепи за него, стиснал здраво Елора. Това беше всичко, което той можеше да направи, докато големият боен кон танцуваше под него. Страхуваше се детето да не падне и да се разбие в скалите или да бъде смазано под копитата на бързо приближаващия се зад тях кон
