вдигнали щита и триумфално го носеха заедно с Елора към селото. Други сочеха към голяма снежна топка, която се търкаляше по склона. Като пресече полето, тя забави движението си и се разби в камара дърва, изхвърляйки замаяния Мадмардиган, стиснал здраво меча на Сорша.
Уилоу изтича към него.
— Дребосък, къде си?
— Тук съм.
— Какво се случи там горе? — Мадмардиган удряше с юмруци слепоочията си.
— Не си спомняш?
— Нищо! Последното, което си спомням, е, че бях в онази клетка и горското духче човъркаше ключалката. После нещо ми влезе в очите.
— Самодивски прах — прахът на Разбитите Сърца.
— Това е всичко, което си спомням.
— Добре — каза Уилоу, като изкусна дълга въздишка. — Доста неща се случиха. Обясни се в любов на Сорша, води голяма битка. Спусна се дотук на онзи…
— Какво? — Мадмардиган поклати недоверчиво глава. — Сорша?
— Целуваше я. Каза й, че тя е твоята луна, звезди и слънце.
— Невъзможно! Аз мразя тази жена!
Уилоу повдигна рамене.
— Ами така й каза. Тогава…
— Каел! Каел! — извика Фин Разиел пронизително над тях. — Идва!
Мадмардиган скочи на крака. По виещия се към селото път яздеха конници от Нокмаар начело с Каел и Сорша. Бяха на по-малко от половин левга от тях и се приближаваха бързо. Децата се засуетиха около бегълците, като ги дърпаха за ръцете.
— Бързо — казаха те. — Оттук! — Поведоха Уилоу и Мадмардиган през задните, тесни улички на селцето, покрай обори и купища дърва. — Ще ви заведем при другите.
— Другите? — попита Мадмардиган. — Кои Други?
— Ще видите — отговориха децата. — Побързайте! Нокмаарци са почти тук!
Селото беше бедно, по-бедно от това на Уилоу. Къщите бяха малки за Дайкини, а плевниците — порутени. Вестта за тяхното пристигане се беше разпространила бързо. От всяка къща излизаха хора, които ги заобикаляха. Скоро тълпата ги скри.
Отпред Уилоу видя щита с Елора Данан върху него да изчезват в нещо като паянтов обор. Когато се приближи, той видя, че това е голямо помещение, където жителите на селото провеждат събранията си. Изкачиха стъпалата и влязоха подтиквани от тълпата. Белобрад старец разбута разстланата по пода слама и повдигна капак, скрит в единия ъгъл, докато останалите и децата се престориха, че правят събрание. Един от тях заговори високо, като да бе по средата на реч, а останалите слушаха, цъкаха с език и мърмореха, изразявайки съгласие или неодобрение. Всички поглеждаха към пътя.
Последното, което Уилоу видя, беше ужасният, изработен от череп шлем на Каел. Генералът излизаше от завоя и се насочваше към селото в пълен галон. Близо зад него яздеше Сорша. Червената й коса се развяваше, а лъкът все още беше в ръката й. След нея в добре разгърнат строй се приближаваха трийсет- четирийсет воини от Нокмаар.
— Слизай! — прошепна някой на Уилоу. Една ръка натисна силно главата му и той се плъзна по стръмните стъпала в мрака на подземието. Капакът се затръшна и се чу звук от ботуши, които припряно утъпкваха разстланата слама.
Уилоу се оказа в голямо студено мазе. По всяка вероятност това беше склад за нетрайни продукти. Миришеше на сирене, прясно мляко и зеленчуци. В началото не виждаше абсолютно нищо. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и когато потърси Елора на светлината, процеждаща се през процепите на пода, видя, че не са сами. Мазето беше претъпкано с мъже. Уморени мъже. Ранени мъже. Победени мъже. Насядали върху бурета, налягали на сламеници, те гледаха внимателно новопристигналите. Някои бяха извадили мечовете и камите си, обърнали лица по посока на тропота на подковите и неподражаемия рев на Каел. Само един стоеше спокоен. Едър мъж с кестенява коса. Уилоу премигна в мрака, присви очи и започна да се рови в спомените си. Той познаваше този човек. Спомни си една горда армия и високо развени знамена. Спомни си…
— Айрк Таубауер! — прошепна Мадмардиган, пристъпи напред и постави ръцете си на рамената на едрия мъж, като го побутваше леко. — Остави ме да умра в онзи капан за плъхове!
— Знаех си, че ще се измъкнеш. Ти си като котките — имаш девет живота.
— Какво стана с теб, Айрк?
— Сеч. Бяха твърде много.
— Виж сега. Трябваше да ми дадеш поне…
— Тихо там долу — прошептя някой над тях. — Те са тук!
Виковете и дюдюканията на „събранието“ замряха. Глъчката спря. Тълпата утихна.
Скърцане от тежки ботуши прекоси залата.
— Избирайте, отрепки — прогърмя гласът на Каел. — Или ще кажете къде сте скрили Нелвина и детето, или Префектът ви ще бъде убит, а селото ви изгорено.
Тълпата затаи дъх.
— Не би посмял! — заяви Префектът и стовари жезъла си върху пода с такава сила, че по лицето на Уилоу се посипа прах. Той беше най-старият, с надиплена бяла брада, същият, който беше държал капака, за да може Уилоу да се промъкне надолу по стълбите. Беше по-нисък от повечето Дайкини и Каел се извисяваше над него. Погледна нагоре към Каел и когато заговори, лицето му пламна.
— Стига! В продължение на години ни държахте в страх. Ограбвахте долината ни. Правехте с хората ни каквото си поискате. Насила ни принуждавахте да ви плащаме налози и глоби. Държахте ни в бедност. А сега прекъсвате събранието ни и ни заплашвате с палежи и убийство. Затова ви казвам: Стига! Няма да го направите. Не и този път.
Като удряше силно с жезъла по пода, той се приближи към Каел:
— Няма да посмееш, Каел! Казвам ти…
Никой никога нямаше да разбере какво възнамеряваше да каже развълнуваният малък старец, защото никога не го каза.
Той умря.
Каел замахна с меча си.
Острието отсече главата на Префекта, както ударът с брезова клонка откъсва пъпката от стъблото. Главата падна в сламата. Очите все още блестяха срещу генерала. Тялото падна, ръцете и краката потрепваха конвулсивно. Кръвта прокапа през процепите на пода върху мъжете на Айрк, които тихо проклинаха с ръце на оръжията си. Като вятър в клоните на високи борове от тълпата се разнесе стон — по-пронизителен и по-висок от всеки друг: Елора Данан. Погледът на детето беше прикован в тавана, в мястото, където стоеше Каел, а в плача й се долавяше оскърбление.
— Каквооо? — Каел се огледа. Погледна надолу. Мъжете в скривалището изтеглиха оръжията си и се приготвиха да умрат в боя. Дори най-тежко ранените с усилие се изправяха на крака.
Спаси ги Фин Разиел. Гарванът връхлетя от единия прозорец с грак, подражаващ на плача на Елора и излетя от другия, профучавайки на сантиметри от главата на Каел.
Генералът се изсмя гърлено.
— Следващият! — прогърмя той, като размахваше меча си пред утихналата тълпа. — Кой друг желае да предизвика мощта на Нокмаар?
Никой не проговори.
— Къде криете бегълците?
Отново никой не проговори.
— Много добре! Принцесо, ти и мъжете ти претърсете и изгорете това мизерно място. Започнете оттук, с този обор. А вие елате с мен. Разпръснете се из гората. Искам ги живи!
Ботушите на Каел изтрополиха по пода и след секунда мъжете в подземието чуха дрънченето на амуниции и тропота на копита, които се отдалечаваха в галоп.
— Какво не бих дал за двайсетина от тези коне! — прошепна Айрк Таубауер.
