— Е — рече Мод гласно, — поне не отказа!
Накрая мадам Клоден наистина се съгласи, отчасти, за да държи Мод възможно повече в компанията на офицерите отчасти, за да й намира занимание.
— Разбира се, трябва да се вземе разрешение от църквата, но това няма да е трудно. Католиците демонстрират склонност да бъдат толерантни към театъра.
За разлика от квакерите и презвитерианците, помисли си Мод като си спомни за Филаделфия.
Както можеше да се очаква, младите френски офицери с ентусиазъм приеха идеята и с тяхна помощ една малко използвана плевня бе превърната в театрална зала, с ниска сцена сандъци за декори, разположени отстрани, и две малки гримьорни отзад. Техника нямаше, но Мод не се съмняваше, че щяха да измислят нещо, когато възникне необходимост.
Скоро бе толкова заета с театъра, че забрави, че се намира в Квебек против волята си. Мадам Клоден още настояваше да живее в нейния „дворец“, както наричаха по-изисканите къщи в Квебек, и често да я придружава на обществени изяви. Въпреки това Мод се възползваше от всеки свободен миг, за да поеме по тесните улички към театъра, и там да планира, да рисува, да репетира — дейностите, които изискваше представянето на една постановка.
Когато поопозна града, тези разходки й станаха много приятни. Той бе достатъчно малък, за да започне да разпознава лицата, които срещаше по пътя си — симпатични собственици на магазини, свещеници в строгите си облекла, схоласти от семинарията, монахини от манастира Урсулин и неизменно, войници. Вече различаваше белите униформи на френските редовни войници от Квебекските сили на реда и моряците от колониите. И трите подразделения не изпитваха помежду си нищо друго, освен презрение, отношение, което й бе добре познато от времето, прекарано сред английски и американски войници в Олбъни. Човешката природа си оставаше същата, независимо под кое знаме се биеха.
Бе й приятно, когато я разпознаваше елитът на града: губернаторът Вандрьо и кимваше с покритата си с пера шапка, щом минеше покрай нея в каретата си, с изрисуван на нея герб. Поздравяваха я също интендантът Биго, търговският и финансовият управител на колонията. Двамата мъже бяха натрупали незаконни богатства, облагодетелствани от постовете си, бе я уведомила Клоден, но това го имаше и в Англия.
Мод скоро стана позната гледка, вървейки по тесните улици с камериерката Мими по петите си. Все повече Мими се отдаваше на задълженията си, за облекчение на двете жени. Бе станало почти случайно, когато една сутрин момичето влезе в стаята на Мод, за да й донесе шоколада, като държеше главата си извърната на една страна, за да скрие дългия червен белег на бузата си. Щом Мод я запита, тя призна, че по невнимание е изпуснала сребърната лъжица на мадам Клоден на килима и мадам я е ударила. Това й се стори толкова несправедливо, че на момента реши да поиска услугите на момичето. Когато Клоден се съгласи, Мод започна да води Мими в театъра, където нейната помощ бе неоценима и никой не се интересуваше дали изпуска нещо или не.
Първата пиеса, комедия от мосю Волтер, трябваше да бъде изнесена два месеца след като възникна идеята за театъра. Втората, седмица по-късно, бе написана от един офицер, също комедия, която осмиваше местните жители на Нова Франция. В нея имаше обичайните бръщолевещи глупаци, разменена самоличност, влюбени рицари, бърборковци и дръвници, които бяха неотменна част от всяка комедия. Мод работеше с Мими над френския си и само се надяваше губернаторът и другите от местен произход да не се засегнат от грубия хумор на пиесата.
Първото представление бе посрещнато с голям ентусиазъм. Два дни по-късно Клоден настоя Мод да я придружи на едно от увеселенията, уреждани от интенданта Биго в огромния му каменен замък на брега на реката Шарл, извън града. Това бяха събирания на висшето общество, но за Мод те бяха изморителни и тя предпочиташе да си остане в къщи, за да си разучава репликите от втората пиеса. Клоден обаче не искаше да чуе, затова Мод отново се премени в златистата рокля и потегли с другата жена в нейната карета към горите на Шарлбург.
Току-що бе привършила една игра на лантурлу и бе станала, за да напусне игралната зала, когато усети как някой стисна ръката й. Извърна се и видя до себе си Иполит дьо Превалоа.
— Цяла вечер се опитвам да те хвана сама — промърмори той, като я буташе по посока на отворената врата на терасата. — Изчакай ме за минутка.
— Не мисля, че Клоден ще одобри това — отвърна Мод ловко и се опита да освободи ръката си.
— Но тук е топло. Виж се как си зачервила бузи. Глътка свеж въздух ще послужи като добро извинение.
Наоколо имаше твърде много хора, така че Мод реши да не прави сцена и му позволи да я заведе на терасата. Все пак бе достатъчно безопасно. Нямаше да се отдалечават от стаята, а там наистина бе топло.
Тя застана до каменния парапет, като си правеше вятър, и усещаше как очите му я изгарят. Сега, когато вече бяха отвън, нощта не й се струваше така топла. Всъщност във въздуха определено се усещаше хлад, признак за смяна на сезоните.
Превалоа сякаш прочете мислите й.
— От тази приятна вечер никога няма да отгатнеш колко студени са зимите тук — каза той небрежно.
— Наистина ли са студени?
Той се изсмя кратко и горчиво.
— Това се подразбира. Казвали са ми, че тук осем месеца има лед и сняг, а студовете сякаш никога не свършват. Това е най-трудното условие за живот по тези места, затова моята страна никога не е успявала да примами толкова заселници тук, колкото има в английските колонии. Е, да — продължи той иронично, — но аз не съм те довел тук, за да говорим за времето или за политика.
Тя го погледна право в очите.
— Защо ме изведе тук?
Той се облегна на парапета и скръсти ръце на гърдите си.
— Вие двете се мислите за много умни, нали? Клодет ме мотае непрекъснато. Но накрая няма да успеете.
— Не знам за какво говориш.
— О, мисля, че знаеш. Забавлявай се със своите офицерчета с блеснали очи и си играй на театър. Радвай се на обществото, докато можеш. Искам да те имам само и единствено за себе си, и ще те отведа някъде, където никой няма да ни се бърка. Не се предавам лесно, мадам. Изобщо не се предавам.
Мод се обърна към вратата.
— Ако си свършил, можем да се върнем при останалите.
Той не помръдна.
— Не забравяй какво ти казах, мис Мейкджой. Някой ден, когато мислиш, че си в пълна безопасност, когато бдителността ти е приспана, аз ще се появя и ще те отведа със себе си.
— Точно това никога няма да забравя, монсеньор кавалер — отвърна тя, като леко тръсна ветрилото си и се запъти обратно към салона. Само преди няколко минути той й изглеждаше горещ, сега й се струваше наистина студен. А дали това не бе отражение на мраза, който думите му бяха предизвикали в нея.
Те я преследваха през следващите дни, докато втората пиеса се подготвяше за тържествената си премиера. Авторът, млад, върлинест капитан от Прованс, бе така развълнуван и нервен, сякаш малката му пиеса щеше да се представя в
На премиерната вечер първите две действия минаха доста добре и ако се съдеше по жизнерадостния смях, който се носеше от партера, пиесата щеше да бъде много успешна. До третото действие, което бе най-смешното от всички, тя започна да забравя своите чувства и започна все повече да се вживява в играта. Боеше се само, че авторът, който изпълняваше ролята на бъбрив, глупав
