Мод

появи на сцената в края на действието, тя малко си поотдъхна.

Докато не забеляза в интерпретацията му странни несъответствия. Между репликите тя хвърляше скрити погледи към високата, длъгнеста фигура, която смотолевяше думите си на провинциален френски. Определено капитан Лорен не бе толкова висок, нито толкова широкоплещест. Нито пък гласът му имаше такъв тембър. Бе много по-дълбок, отколкото на репетициите. И фалшивата брада не бе така дълга и сплъстена както преди. Ужасно предчувствие започна да стяга сърцето й, докато се движеше по сцената.

Ролята не й позволяваше да се доближи до него до края на пиесата, когато с вик припадна в ръцете му. С ловки действия тя успя да се приближи. Започна да произнася все по-колебливо репликите си, взираше се все повече, без да може да повярва на очите си, и въпреки това не можеше да излезе от ролята, за да провери дали подозренията й са правилни.

— Maurice, appel le Docteur — каза Мод, опитвайки се с мъка да си припомни репликите, докато се взираше в чифт закачливи, блещукащи зелени очи.

Горският скитник пристъпи по-близо и се усмихна в лицето й.

— Je suis le doctor. Votre amant d̀un autre temps, Jacques — чу тя глас, който я преряза като с нож.

— Алън? — прошепна тя, опитвайки се да съзре какво се крие под гъстата коса, която закриваше половината от лицето му. — Ти ли си… възможно ли е?

— Кажи си репликата! — нареди й той шепнешком.

— Vous? — с усилие каза тя, преди да припадне в ръцете му.

Глава 23

Постепенно Мод осъзна, че лежи на едно от леглата в гримьорната. Над нея се бе надвесил горският скитник от пиесата. Зад него тя виждаше пребледнялото лице на Мими и брадатото, загрижено лице на друг coureur de bois.

Очите й се разшириха и тя се опита да се облегне на стената, по-далеч от мъжа, вперил поглед в лицето й.

— Не съм призрак — засмя се Алън. — Ето, виж — добави той, като допря двете й ръце до устните си и ги целуна. — От плът и кръв съм.

Мод се бе втренчила в него и още не можеше да повярва, че това е той.

— Но… мислех си… че индианците… че си мъртъв…

— Разбира се, че така си мислила. И сигурно щяхме да сме мъртви. Но не сме. Избягахме и дойдохме тук, за да те намерим. О, мое мило момиче, не знаеш колко се радвам, че отново те виждам!

Той я прегърна и я притисна до здравото си тяло. За първи път тя усети как душата й се изпълва с радост, пълната, неповторима радост, че го вижда, жив и близо до себе си. Обви с ръце врата му, сълзите й рукнаха и тя заплака и се разсмя едновременно.

— Алън… о, Алън… не очаквах никога да те видя отново.

Те дълго се притискаха един в друг, докато леко покашляне им припомни, че не са сами. Мод пусна врата на Алън, за да прегърне здраво Джеръми.

— И ти, Джеръми, скъпи ми приятелю! Още не мога да повярвам, че и двамата сте тук.

— Да ти кажа честно, и аз още не мога да повярвам напълно. — Той бързо я притисна и отстъпи, а Алън се доближи и седна до нея на леглото, като хвана ръцете й.

— Но как успяхте! — попита Мод, като гледаше и двамата, сякаш бяха духове, а не истински хора.

— Ще ти кажа, но първо, Джеръми, би ли отишъл да пазиш отвън? Мисля, че още не сме готови да се показваме.

— Изглеждаш точно като онези френски трапери, които идват в Квебек от горите — отбеляза Мод, като докосна брадата на Алън. — Но Шевалие дьо Превалоа е тук, спомняш ли си го? Той може да те познае.

— Знам. Затова трябва да бъдем предпазливи.

Джеръми й намигна.

— Мисля, че ще тръгвам. Алън, съветвам те да ме последваш. — Отдалечавайки се, той се блъсна в Мими, която още се взираше в тях и се опитваше да разбере какво става. — Може ли да се вярва на това момиче? — запита той Мод.

— Вижте какво, сър — във френския на Мими се долавяше възмущение, — аз не дрънкам, още повече, за да навредя на моята господарка, която е толкова добра с мен!

— Тя е добро момиче — отвърна Мод. — Това са двамата ми най-добри приятели — обясни тя на Мими. — Англичани са и никой не трябва да знае, че са тук.

Мими, която вече бе заключила, че Алън й е нещо повече от добър приятел, се усмихна.

— Тайната ви ще бъде запазена, мамзел.

Когато Джеръми се измъкна, тя сграбчи Алън и го притисна здраво, като се наслаждаваше на допира на силното му тяло, на топлите му ръце, които се плъзгаха вълнообразно по гърба й, докато устните му докосваха бузата и шията й. Сърцето й заплашваше да се пръсне от радост.

— По-добре да не се увличам прекалено с това, защото няма да мога да си отида — прошепна Алън в ухото й, докато езикът му обхождаше меките заоблени краища. — Бога ми, но толкова е приятно с теб. Имаше време, когато си мислех, че никога няма да мога да те държа така в ръцете си.

Мод се отдръпна и се загледа в обгорялото му лице.

— Бях престанала да се надявам. Сигурна бях, че си мъртъв. Как, за Бога…

Бе прекъсната от Мими, която високо прошепна:

— Някой идва, мадмоазел.

Преди да успее да довърши, на вратата бодро се почука и се чу гласът на Клодет.

— Мод, cherie, добре ли си? Теб най-много те засяга…

— Мими, задръж ги за малко — прошепна Мод, като забута Алън към огромния дървен шкаф, опрян до стената. Бе претъпкан с костюми, но той успя да влезе вътре и да се скрие между тях. Мод отново се промъкна до леглото, а Мими отвори вратата само колкото да може да надникне.

— Мадмоазел почива — бе единственото, което успя да каже, преди Клодет да я изблъска настрани и да влезе в стаята, следвана от Превалоа.

— Какво ти стана, момичето ми, защо припадна така на сцената? А когато не излезе повторно при аплодисментите, ужасно се разтревожихме!

— Бях… толкова нервна, не бях яла нищо цял ден и предполагам, че накрая ми се е отразило. — Тя уморено постави бялата си ръка на челото, но се изправи до седнало положение, когато видя как Превалоа смръщено и подозрително оглежда стаята. — Сега съм много по-добре, наистина — продължи тя, като спусна крака от леглото. — Хайде да тръгваме. Губернаторът уреждаше прием след представлението, нали?

Клодет се наведе и постави ръка на челото й.

— Глупости. Още изглеждаш отпаднала. И не губернаторът, а граф дьо Буганвил дава приема. Ще прояви разбиране, ако малко закъснееш. Когато пристигнем, ще изпратя каретата за теб.

Мод затаи дъх, когато Превалоа отвори гардероба и му хвърли бегъл поглед. Щом отново го затвори, тя каза бодро:

— Много мило от ваша страна. Сигурна съм, че дотогава ще се оправя.

— Мими ще остане с теб — заяви Клодет, като разтвори изрисуваното си копринено ветрило.

— Аз също ще оставя двама от своите хора отвън — обади се кавалерът. — Те ще те съпроводят да приема.

— Много любезно — промърмори Мод.

Все пак изпита голямо облекчение, когато двамата излязоха.

— Ще почакам навън, мамзел — прошепна Мими и ги последва, затваряйки вратата. Мод се втурна към гардероба, за да помогне на Алън да се освободи от различните дрехи от тюл, газ, атлаз с пайети по него, маски, перуки и други подобни аксесоари, необходими на актьорите.

— Бях забравил миризмата на театъра — отбеляза той и махна един дълъг, прозрачен шал, който се бе