— Какво да направим по този въпрос, Колин Макгрегър?
Колин се изненада от въпроса му.
— Защо трябва да правим нещо?
— Ти се опита да убиеш Ян, нали? В нощта, когато бяхте заедно?
— Не — излъга тя, но гласът й превърна отговора в грак, а в гърлото й заседна буца.
— Възнамерявала си — настоя Джефри.
— Не знам.
Изведнъж Джефри я сграбчи, ръката му обви гърлото и й спря въздуха.
— Лъжеш ме. Опитала си се да убиеш Ян, както се опита тази сутрин. Би трябвало още сега да те убия и да приключа с тази работа.
Тя мълчаливо се помоли той да го направи.
— О, Боже — прошепна той, а после я пусна и я взе в обятията си да я успокои.
Колин заплака.
— Защо плачеш? Няма да ти навредя.
Колин се дръпна и избърса сълзите си, засрамена от слабостта си.
— Плача, защото исках да ме убиеш.
Джефри изведнъж рязко си пое дъх, а от неловкото мълчание, което последва, стана ясно, че е учуден.
— Не бих убил жена, независимо какво си направила.
— Дори и за да защитиш Ян Блекстоун?
Той отново замълча.
— Честта ме задължава да убия Ян — каза тя.
— Ти три пъти се опита и не успя — напомни й той.
— Не мога да се проваля отново.
— Какво да правя, Колин?
Колин усети мъката му.
— Нищо.
— Трябва да му кажа истината.
— Защо? — попита тя. — Защо да му казваш, че жената, която той е любил, е негов враг? Точно тази жена, която той мрази. Би ли казал такова нещо най-добрият му приятел?
— Не знам.
— Като че ли и двамата трябва да направим труден избор.
Колин си тръгна и остави Джефри да направи своя.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Колин тихо се заизкачва по потъмнелите стълбища, а малкото останали прислужници отдавна си бяха легнали. Тя спря, когато чу гласа на Дуайт. Погледна през площадката и видя, че вратата за неговата стая беше открехната. Огромната му сянка се движеше напред-назад и се кривеше на трептящата светлина на свещта. От мърморенето и ругатните, които достигнаха до ушите й, тя разбра, че е пиян. Тя отиде до собствените си стаи и тихо влезе. Пусна резето.
От голямата умора я боляха раменете, но тя знаеше, че трудно ще заспи. Колин отиде до поставката за миене и си наля малко вода в леген. Загреба я в шепи и си наплиска лицето. Хладината й беше приятна.
— Пусни ме да вляза, Колин. Искам да говоря с теб.
Високият глас на Дуайт стресна Колин и тя инстинктивно направи крачка назад. Той се опита да влезе, но откри, че вратата е заключена. Затропа по вратата и отново я извика. Въпреки това тя не помръдна.
— Отивай си, Дуайт. Късно е и няма да те приема в това състояние.
Той замълча, но само за миг.
— А откъде разбра в какво състояние съм? Откъде знаеш как съм? Не знаеш какво изпитвам или какво мисля.
— Пиян си. Това е единственото нещо, което ми трябва да знам.
— Да — изрева той, а речта му беше завадена. — Пия, за да не мисля за тебе. Въпреки това усещам парфюма ти, когато се качваш но стълбите.
— Отивай си. — Тя се опита да прозвучи непоколебимо.
— Къде беше, девойче?
В душата й бушуваше гняв.
— Това не те засяга.
— Не ме засяга? — попита той, а тонът му се повиши от яд. — Ти се измъкваш потайно и ми се подиграваш, че питам.
Тя не отговори.
— Отвори тази врата, Колин, или ще я разбия. Заплахата беше реална, но тя нямаше да отвори но собствено желание.
Когато брадвата удари по вратата, Колин почти изскочи от кожата си — толкова силен беше звукът в тихата нощ.
— Престани, Дуайт. Няма да търпя нахалството ти.
Той просто се изсмя и продължи да удря по вратата на спалнята й.
Дуайт удари вратата с рамо и тя поддаде, а дървото се нацепи и се изсипа на тресчици под натиска му. Колин го посрещна с гнева си.
— Как се осмеляваш?
Той престана да се смее.
— Кажи ми, девойче? Къде беше тая вечер?
Колин посочи вратата. Искаше й се пръстът й да не трепери толкова много.
— Махай се, Дуайт. Повече няма да те моля.
— При любовника си ли ходи?
— Любовник?
— Да, твоя любовник. Човекът, който зася семето си в твоя корем.
Дуайт пусна секирата, която все още държеше и пристъпи напред, с поглед, изпълнен с омраза и гняв.
— При него ли ходи, Колин? Моли ли го да те вземе при себе си? Да ти даде още от това, което обичаш?
— Нямам любовник, Дуайт. Ти си пиян и ме плашиш.
Колин знаеше, че е неконтролируем и за втори път този ден изпита ужас.
Ръката му се протегна и я сграбчи, преди дори да има време да реагира, а от желязната хватка, с която беше обгърнал китката й, тя не можеше да се измъкне, Той я придърпа към себе си, а очите му блестяха от лудостта му.
— Обичам те, Колин. Моето дете трябваше да е в тебе.
— Дуайт, причиняваш ми болка. Моля те, пусни ме.
— Не!
Колин затвори очи, за да не вижда повече агонията, която се отразяваше в очите му. Искаше й се да пищи, да позволи на ужаса да отведе съзнанието й от реалността, в която беше принудена да живее.
— Хубавичката ми Кейти.
— Аз не съм Катрин, Дауйт. Кейти беше майка ми.
— Да, Кейти те даде на мен, когато не можеше да е моя.
— Не — Колин се мъчеше да го накара да разбере. — Тя не ме даде на теб.
Ръката му се протегна и я погали по косата, като разпусна плитката й.
— Косата й беше огън като твоята. Но ти имаш повече огън в кръвта си от Кейти.
— Никой не ме е давал на теб, Дуайт. Послушай ме…
— Брат ти те обеща на мен. Ти си моя, Колин.
