Той я придърпа в обятията си, а устата му търсеше нейната. Колин се извъртя и се дръпна, а устните му горещо целунаха бузата й. Той лесно я вдигна, занесе я в леглото и я хвърли върху него. Тя се опита да избяга, но той я издърпа обратно.
— Искам това, което си дала на любовника си, девойче. Искам това, което трябваше да е мое.
— Не — изпищя тя, но той се хвърли отгоре й.
— Ще махнем копелето от корема ти и ти ще си моя, Колин. Не мога да престана да те обичам, дори когато ме предаде по тоя начин.
Той тръгна да разпаря роклята й, а големите му ръце лесно я раздраха. Колин замахна и го удари с коляно в слабините. Това й даде възможността, от която се нуждаеше. Тя избяга от леглото и намери брадвата, която беше изпуснал до вратата.
— Ставай, Дуайт.
Дуайт се претърколи, а после бавно се изправи, като я видя да стои пред него с брадва в ръка.
Тя потърси звънеца на слугите, за да ги събуди, а със силата и настойчивостта, с която дърпаше връвта, им съобщаваше да дойдат по-скоро. Тя наблюдаваше множеството чувства, които се изписваха по лицето на Дуайт, но това, от което се страхуваше, беше омразата. Само след няколко минути в стаята връхлетя Нели. Веднага й се притече на помощ и я загърна с шал върху раздраната рокля.
— О, господи — изохка Нели и закърши ръце от безпокойство.
— Добре съм, Нели. Не ме нарани.
Четирима пазачи влязоха но петите на Нели.
— Изведете Дуайт Макдъгъл от земята на клана Макгрегър. — Тя се обърна към чичо си. — Ти вече никога няма да си добре дошъл тук, чичо. Ако някога се върнеш, знаеш, че си подписваш сам смъртната присъда.
— Нямаш право да ме прокуждаш, Колин Макгрегър.
— Напротив. — Тя се приближи по-близо до него и го погледна право в очите. — Никога няма да ти простя за срама, който ми навлече.
— По-скоро мъртва, отколкото собственост на друг.
Колин се обърна към пазачите и им заповяда:
— Отведете го.
Тя отиде до прозореца. Мълчаливо наблюдаваше как дружината мъже излиза от двора на коне. Щеше ли да го види отново? Молеше се това да не стане никога.
Тя плъзна надолу ръката си, за да си опипа корема, чиято заобленост вече личеше. Как можеше да не знае, че е бременна? Тя се почувства глупаво. Като че ли всички останали знаеха, дори Дуайт. Очевидно това беше нещо, което е безполезно да се опитва да скрие.
Една тъжна въздишка се отрони от устните й и тя се зачуди какво щеше да прави сега. Поне Дуайт вече нямаше да е заплаха. Но тя все още трябваше да се разправя е побъркания си брат. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна. Самотна и уплашена.
Колин се разхождаше по градинската алея, а ръката й стискаше мъничката ръчичка на Андрю. Последните две седмици бяха минали като някакъв сън, а единственото й удоволствие бяха ежедневните й посещения при Андрю. Въпреки това всяко едно посещение завършваше с мъка, когато тя трябваше да го остави на грижите на отец Макклауд. Когато се приближиха до вратата на църквата, тя го взе на ръце.
— Може ли да дойда вкъщи с теб, мамо?
Сърцето й се сломи, когато погледна в тъмните му очи, изпълнени с надежда. Надежда, която тя знаеше, че трябва да отхвърли.
— Още не, момчето ми. Ще трябва да останеш още малко при отец Макклауд.
— Още колко?
Той я разпитваше от детска наивност, но чувството, което я изпълваше, беше ужасът на възрастния.
— Не знам, Андрю. Знаеш, че няма да е по-дълго от необходимото. Липсваш ми.
— И ти ми липсваш.
Андрю я целуна, а после силно я прегърна. Очите й се премрежиха от сълзи.
— Обичам те, синко. Ще се върна, колкото се може по-скоро, да те видя.
— Да — измънка той и сълзи напълниха очите му.
— Бъди смел заради мама. — Колин не можеше да понесе да го гледа как плаче и той направи всичко възможно, за да не го направи. — Влез вътре. Отец Макклауд те чака.
Колин гледаше как синът й влиза вътре и трябваше да положи усилие, за да не го извика отново. Животът й беше заседнал, нищо не се случваше, от нищо не намираше изход. През последните три седмици тя просто беше съществувала и не беше изпитвала нищо. Сякаш очакваше нещо. Тя не знаеше какво.
Само едно нещо изглеждаше сигурно — трябваше да предпази Андрю чрез отец Макклауд. Тя искаше той да е с нея, да не е толкова самотна. Но не му беше дошло времето.
Тя се обърна и тръгна към къщи. Колин разсеяно си проправяше път през тесните улички, а умът й витаеше в мъката, и не забелязваше това, което я заобикаляше. Чак когато инстинктите й се обадиха, тя обърна внимание на усещането, че някой я следи. Чувството беше силно и не можеше да се отрече. Тя се огледа, като се опитваше да не се паникьосва, да не покаже, че подозира нещо. Никого не видя. Нищо не чу.
Колин се почувства глупаво и продължи пътя си, като не обърна внимание на интуицията си. И все пак интуицията й подсказваше, че има някой зад нея, дори и когато затвори вратата след себе си, вече в безопасност вътре в имението си. Реши, че си го е въобразила и продължи с работата си за деня, но чувството не изчезна.
— Какво става тук? — Колин попита Джейкъб, който излизаше от покоите на баща й.
— Брат ви се премести от кулата, миледи.
— Значи Емет е вътре?
— Да, миледи.
Тя влезе в стаята на баща си.
— Ти никакво внимание не ми обръщаш напоследък, скъпа сестричке.
— Така ли? — Колин се престори, че не разбира, но истината беше, че не можеше да се преодолее и да застане пред него, откакто за последен път се бяха срещнали.
Той като че ли беше забравил колко грозна беше тази среща.
— Да, а това много ме наранява. Но аз ще ти простя, ако дойдеш да поседнеш при мен за малко. Тя отиде до леглото му… леглото на баща й.
— Удобно ли ти е в стаите на татко?
— Да, съвсем. Ти нямаш нищо против, нали? — Той като че ли искаше нещо от нея.
— Съвсем не.
Всичко изглеждаше толкова учтиво, толкова цивилизовано. Искаше й се да го плесне през ухиленото лице.
Емет внимателно я наблюдаваше, по Колин не издаваше нищо с изражението си.
— След злополуката татко ме скри в стаята на кулата. Срам го беше от мене.
— Напротив, Емет.
— Да — той повиши тон. — Срам го беше. Разбираш ли, аз осакатях. Станах инвалид. Той не можеше да понесе това. По-добре щеше да бъде, ако бях умрял достойно. Като мъж. Като другите ми братя. Той толкова се гордееше с тях. Но аз…
Колин почувства, че търпението й свършва.
— Ти беше един инат, едно непослушно момче, което не можеше да се владее. Но това не означава, че се е срамувал от тебе.
Емет само се изсмя.
— Толкова си непокварена. Винаги искаш да повярваш в най-доброто. Добричката миличка Колин. Всички обичат Колин.
На Колин й се искаше да смени темата. Той беше в опасно настроение.
