— Искаш ли да ти почета, Емет?
— Не — заяде се той. — Ти изобщо не ми каза защо си изгонила скъпия ни чичо. Какво е направил, за да заслужи тая участ?
Тя сведе поглед, без да иска, неспособна да погледне ухиления Емет в очите.
— Ти знаеш какво е изпитвал, нали?
— За какво, по дяволите, говориш?
— Ти си ме обещал на него. Защо? Какво ти е обещал да направи в замяна?
— Да убие Черния вълк.
Колин вдигна глава и срещна погледа му.
— Не беше негово право да убива Черния вълк. Не е трябвало да го молиш.
— Защо? Защото правото на отмъщение е твое? Като главатарка на клана Макгрегър, честта на клана е в твои ръце? Така ли си мислиш? Ами аз? Какво право имам аз като първи син и наследник, по право главатар на клана?
— Всичко бих дала татко да те беше признал за главатар, но той не го направи.
— Да — присмя й се той, а горчивината личеше по гласа му. — Не го направи.
Тя се обърна на другата страна, отвратена от гледката на неговата омраза.
— Не съм приключил още с тебе.
Тя пристъпи към вратата. Тя беше приключила с него.
— Какво възнамеряваш да направиш относно обещанието си към татко? По това, което подразбирам, единственото нещо, което си направила, е че си спала с врага. Сега си бременна точно от човека, когото трябва да убиеш. Нямах точно това предвид, когато ти предложих да си вдигнеш краката за него, сестричке.
— Предполагам, че не точно това съм имала и аз предвид, братко.
Той се изхили — очевидно нещастието й му харесваше.
— Да не би да имаше малко самосъжаление в това изявление? — попита той. — Знам как мразиш самосъжалението.
Колин отново се обърна към Емет.
— Какво искаш от мен?
— Това, което искам, не се е променило. Искам да убиеш това копеле.
— Не знам как — прошепна тя.
— Намери начин. — Гласът му беше стоманен, не поддаваше, също като изражението му. — Намери начин или ще се наложи да убия сина му. Тогава, ако това не е достатъчно да се почувствам добре, ще убия копелето, което носиш в утробата си.
Очите й се изпълниха със сълзи. Сърцето й силно биеше в ушите.
— Ти си ми брат… Как можеш да говориш такива неща?
Смехът му отекна в стените, подиграваше й се и я дразнеше.
— Ян Блекстоун уби брат ти! Това, което виждаш тук, е само черупка. Само омразата крепи живота в мен.
Колин погледна Емет. Прав беше. Брат й беше мъртъв. На негово място лежеше един непознат побъркан, от чиято жестокост се страхуваше.
Тя не каза нищо повече.
Мълчанието й го накара да се засмее отново. Зловещият му и зъл смях порази направо душата й Смехът му утихна.
— Убий Черния вълк или ти ще страдаш.
Горчивата истина я порази. Отвратена, тя побягна. Чуваше крясъците му, докато не стигна до стаята си. Дори след като с трясък затвори тежката врата, тя го чуваше, а в съзнанието й неспирно отекваха заплахите му.
Запуши си ушите, но гласът му не й даваше мира.
— Не — изпищя тя. — Не, не.
Дуайт се преобърна и изохка — камъните се забиваха в гърба му. Отдавна не беше спал на земята и той копнееше за собственото си легло. Когато най-после заспа, сънищата го запреследваха и Дуайт се събуди и се загледа в нощното небе, което се показваше през балдахина от дървета. Колин постоянно му се привиждаше, дори и когато беше буден, и не му беше лесно да заспи спокойно.
— И все пак, ти ще си моя, Колин. Няма да ми бъде отнето това, което ми беше обещано.
След като каза това, той отново затвори очи, въпреки че сънят нито веднъж не отведе мислите му далече от Колин. Гневът го топлеше, въпреки че от студената горска земя трябваше да му е много студено. Той се промъкна в селото като престъпник и криеше лицето си от всеки, който би могъл да го познае. Вече не носеше гордо карирания шал на клана Макгрегър като знаме — не го украсяваха никакви знамена. Той беше човек без клан, без семейство. Без Колин.
— Няма да ми бъде отнето това, което ми беше обещано.
Дуайт знаеше, че ако има търпение, ще му се предостави възможност. Тогава Колин ще е негова. Дотогава щеше да продължи да я преследва, да я наблюдава. След това ще я плени. Щеше да разбере, че Дуайт Макдъгъл не е човек, когото да презира.
— Е, досега нищо не сме научили за нашата Макгрегър. Мислиш ли, че е взела на сериозно това, което й казах?
Джефри вдигна поглед от халбата бира, в която се беше вторачил. Той вдигна рамене.
— Може, Ян. Умна е, ако е така.
Той мълчаливо се молеше да е така. Чувстваше се виновен. Беше разбрал коя всъщност беше Колин Макгрегър и не беше казал на Ян. Той много пъти си мислеше за срещата им — за тихия й глас, за парфюма й, за огненочервената й коса. Не можеше да обвинява Ян, че я е харесал, когато тя беше там. Нито един мъж не би устоял на такава красота.
Сълзите на Колин го преследваха, късаха загрубялото му сърце на воин, разнежваха го до слабост. Наистина ли беше разочарована, че не я беше убил? От какво беше така тъжна?
— Напоследък си все в лошо настроение, Джеф. За какво си мислиш?
— В лошо настроение? Аз? — Джефри се престори, че е обиден и се опита да смени темата. — Ами ти, приятелю? Цупиш се като ранено кученце. Време е да забравиш за тази жена.
Това накара Ян да се намръщи, а само преди мигове по лицето му сияеше усмивка.
— Не мога, Джеф.
— Защо?
Ян се поглади по наболата през нощта брада.
— Не знам.
Джефри му зададе единствения въпрос, който беше избягвал.
— Обичаш ли я?
Тъмните му очи го погледнаха, изпълнени с такова вълнение, каквото Джефри рядко беше виждал, и от това вината му се стори още по-голяма.
— Мисля, че наистина я обичам.
— Вие, момчета, изглеждате прекалено сериозни — каза Лесли и прекъсна разговора им. — Имате нужда от още едно питие.
Тя се обърна към Ян и се плъзна в скута му.
— Може би искаш Лесли да те накара да се усмихнеш?
Ян я изтласка от себе си с нежно упорство.
— Не тая нощ, Лесли.
Долната устна на Лесли се нацупи и тя се надвеси напред, като бавно разкопчаваше блузата си, за да позволи на Ян по-добре да види гърдите й.
— Знам, че Лесли може да те накара да се почувстваш добре, Ян — прошепна тя дрезгаво.
Нещо привлече погледа на Ян и той се протегна да го докосне. Той забеляза усмивката на Лесли, докато дългите му пръсти ровеха между гърдите й, но усмивката й изчезна, когато видя, че гледа пръстена, който
