носеше на връвчица около врата си.
— Какво е това, Лесли?
Тя вдигна рамене и дръпна връвчицата, за да си върне пръстена от Ян.
— Просто го намерих.
— Намерила си го?
Не беше възнамерявал да изрази съмнение. Погледът на Лесли стана неловък.
— Да, намерих го. Искаш ли да го купиш?
Ян кимна и извади достатъчно монети, които да накарат Лесли да го свали. Той се обърна към огъня, за да му е по-светло. Разпозна пръстена на стария Макгрегър. Лесли се изкикоти и си прибра парите. Доволна, тръгна да си ходи.
— От къде го взе, Лесли?
— Казах ти, намерих го — прозвуча, като че ли се отбраняваше.
— Къде? — повтори Ян, като се опитваше да си сдържи нервите.
— Мой си е. Имах право да го продам.
Лесли направи една-две крачки назад. Погледът и гласът на Ян се смекчиха.
— Твой си беше. Сега е мой, а ти си получи парите, Лесли. Просто искам да знам къде точно си го намерила?
— Какво има, Ян? — Джефри също почувства промяната в настроението на Ян. Опасно настроение. Той се протегна да вземе пръстена и Ян му го сложи в ръката.
Лесли проговори:
— Това момиче… Лин. Тя го остави. Беше скрит под завивките й. Реших, че е мой, защото тя не се върна да си го потърси.
— Лин — каза Ян.
Джефри се вторачи в пръстена на главатаря на клана Макгрегър. По дяволите!
Ян не каза нищо друго. Той просто стана и излезе. Джефри веднага го последва.
— Какво възнамеряваш да правиш?
Ян се спря с ръка на седлото.
— Мина ми през ума, че е тя, когато ограбиха запасите ми, но със сигурност знам, от деня, в който отидохме в Грегър Касъл. И все пак, все още не знам какво да правя.
— Знаел си?- удивлението на Джефри си личеше. После той се засмя.
— Какво има толкова смешно? — намръщи се Ян, но Джефри не престана да се смее.
— Можеше да ми кажеш, по дяволите. Чувствам се ужасно виновен, че не ти казах.
— Тогава защо, по дяволите, не ми каза? — Ян се опита да се ядоса на приятеля си, но не можа. После той също се засмя. Силно и продължително.
— Тази жена направи за смях и двама ни.
Джефри се съгласи, но добродушието му беше заменено от трезвомислие.
— Направила е това, което е сметнала, че е длъжна да направи.
Това накара Ян да се обърне и да погледне Джефри право в очите, а в златния му поглед се четеше въпрос.
— Какво искаш да кажеш?
Джефри преглътна трудно, а чувствата в душата му не му се нравеха. За него беше странно, че застава на нейна страна срещу Ян. Но той нямаше да се откаже.
— По дяволите, човече. Не е направила нищо по-различно от това, което ти или аз бихме направили в същата ситуация. Тази вражда й е стоварена на раменете. Погледни й ръцете — в жалко състояние са. Момичето не познава нищо друго, освен омразата. Какво очакваш от нея?
— Очаквам да не спи с мен, за да ме убие.
— Не ми изглежда — да ти е навредила.
— Тя се опита да ме убие три пъти и ти смяташ, че това е в реда на нещата? — Ян изглеждаше освирепял.
— Тя не се отказва лесно, ще трябва да й се признае.
Свирепостта изчезна и Ян се засмя.
— Хич не се отказва лесно!
— Да — Джефри се засмя е него. — И е много хубавичка, освен това.
Ян отново стана сериозен.
— Не мога да си я избия от главата, Джеф. Тя живее е мен нощ и ден, всяка благословена минута.
— Иди да я видиш, Ян.
— И какво да й кажа? Тя ме направи за смях. Тя ме пороби! Вече не владея волята си. Проклет да съм, ако отида да я видя.
Джефри не отговори, а това позволи на Ян да си мисли за собствената си глупост.
— Вече съм прокълнат — най-накрая каза той.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Огънят вече тлееше, а стаята беше полутъмна и изпъстрена със сенки. Колин не помръдна да накладе огъня. Тя се беше сгушила на стола си. Чакаше.
Сега й беше ясно какво трябва да направи. Не можеше да остане. Емет беше луд. Къде щеше да отиде, какво щеше да прави — не знаеше. Знаеше само, че трябва да си иде.
Сълзите й отново потекоха и мислите й я отведоха при Андрю. Не можеше да рискува и да вземе Андрю със себе си. И без него щеше да й е достатъчно трудно, а да го вземе означаваше да го изложи на опасност. Щеше да е по-невредим при отец Макклауд.
Колин взе твърдо решение и избърса сълзите си. Напоследък прекалено много плачеше. Време беше да вземе живота си в собствените си ръце. Да спре Емет.
Колин стана и взе малката бродирана торбичка, която беше напълнила по-рано. Тя пак размисли. Обзе я страх и решителността й намаля, но дълбоко си пое един пречистващ дъх и отиде до вратата. Отвори я. Коридорът беше тъмен и тих. Тя излезе. Сърцето й веднага заби лудо в гърдите й. Беше й трудно да диша.
Всяка крачка като че ли траеше цяла вечност, а дългият коридор сякаш не свършваше. Пред нея бяха стълбите, а единствената факла на поставката срещу стената хвърляше сенки по каменните стъпала. Краката й трепереха и имаше опасност да не я удържат, когато пристъпи надолу, но тя продължи, като използваше студената стена за опора. Стигна до долу, а огромната двойна врата на задния вход беше само на няколко крачки от нея.
Тя се измъкна през входа и внимателно си проправи път през земите на замъка до селото. Всеки шум, всяка подвижна сянка, всяка фалшива опасност, опъваха нервите й до крайност. Колин предпазливо мина покрай къщичките, а сърцето й притихваше, когато някое куче излаеше разтревожено. Мислеше си, че никога няма да може да прекоси селото, земите около него и скупчените каменни къщички.
Един последен поглед през рамо и тя каза сбогом на всичко близко и познато в живота си, после тичешком прекоси откритите морави и изчезна на безопасност в гората. За момент се приведе да събере мислите си и да си поеме дъх. Придърпа още по-плътно шала около раменете си, но трепереше повече от страха, отколкото от нощния хлад. Колин затвори очи, за да помисли. Да реши какъв щеше да бъде следващият й ход.
— Не трябва да се скиташ сама навън, девойче. Опасно е.
Колин се сепна от гласа на Дуайт, а точно от неговото присъствие най-много се страхуваше. Опита се да събере куража и мислите си.
— Като че ли домът ми се превърна в затвор. Реших, че най-добре е да си ходя, Дуайт. Не ми се изпречвай на пътя.
Той се засмя и Колин я побиха тръпки. Тя се огледа да потърси начин да избяга.
— Този път няма кой да те спаси, Колин.
Изведнъж гневът й я спаси от страха.
— Нямам нужда някой да ме спасява, Дуайт.
