Рубинът

решението си, като видиш какви изненади съм приготвил за сладката си малка женичка.

Барет смътно забеляза как индиецът се придвижва към Пейгън, защитен от тъмнината. В сърцето й загоря искрица надежда.

Тя разбра, че трябва да отклони вниманието на съпруга си.

— Ти винаги си бил едно фукливо нищожество, Джеймс Ръксли. Винаги си се хвалил с нещата, които смяташ да направиш и никога не си успявал. Само ако знаеш, колко си жалък! — тя се изсмя подигравателно. — Защо не опиташ възможностите на камъка, а? Или се страхуваш, любими съпруже? Страхуваш се, че даже магията няма да помогне на изродено и безсилно същество като теб!

Барет подбираше внимателно думите, които най-бързо биха разпалили яростта му.

В продължение на няколко мъчителни месеци тя бе наблюдавала всичките степени на гнева му и знаеше какво най-силно го разпалва. Синините вече бяха изчезнали от тялото й, но спомените оставаха болезнено впити в съзнанието й, сякаш всичко се бе случило вчера.

С ъгълчето на окото си тя продължаваше да наблюдава мургавия мъж, който бавно приближаваше Пейгън. Барет отметна назад косата си и прониза Ръксли с подигравателния си поглед.

— Нима наистина повярва, че съм загубила паметта си? — изсмя се презрително тя. — Поредното доказателство, че си глупак, Джеймс. Да, това беше преструвка, разбира се. Роля, с която да си спечеля място в сърцето на красивия виконт. И успях, както виждаш. — Тя направи кратка пауза, за да навлажни пресъхналите си от напрежение устни. — Мога да те уверя, че си струваше усилията. Деверил е десет пъти повече мъж от теб — от това, което си сега или пък което си мислиш, че някога ще бъдеш!

Хапливият присмех попадна право в целта.

Ръксли изрева и се втурна към нея. Впи нокти в косата й. Главата й се замая от болка.

Очите му горяха обезумели. Той се наведе още по-близо.

— Искаш ли да проверим, скъпа? Още сега, а? — Ръксли се изсмя, разголи гърдите й и жестоко притисна рубина в кожата й. Другата му ръка вече разкопчаваше копчетата на бричовете му.

Барет едва си поемаше дъх. Спомените връхлетяха отгоре й с цялата си жестокост. Сега обаче тя имаше сили да ги понесе. Това бе единствената й възможност да спаси любимия си. Тя се усмихна злорадо на Ръксли.

— Нима наистина вярваш, че камъкът ще ти помогне, Джеймс? Нищо друго не може, така ли? Господи, та ти си оставаш същия наивен глупак. С тази разлика, че сега ти е хрумнало сам да убиваш, за да осъществиш безумните си фантазии.

Лицето на Ръксли бе мъртвешки бледо, той дишаше учестено и мъчително.

— Разбира се, „Окото на Шива“ ще ми помогне. Той е моят пазител, моят сигурен помощник. Той ще изпълни молбата ми, кучко!

Барет усещаше, че той вече се опитва да свали панталоните си и едва сподави стона си. Сега той наистина бе обезумял. Пръстите му се впиваха жестоко, притискаха камъка към гърдите й, към корема й… Барет почувства стария сковаващ страх, почувства ужасът да я задушава.

Не, Господи! Тя не можеше да понесе всичко това! Не и сега, когато вече знаеше колко чиста и прекрасна е любовта между мъжа и жената!…

Тя чу как Ръксли тихо изсъска, после усети шумолене на плат около бедрата си и разбра, че той се е разголил. Барет стисна очи, опитвайки се да не мисли за това, което ще последва…

Господи! Извитите като нокти на граблива птица пръсти! Жестокото напрягане, неизбежната ярост!… И после болката! Унижението!…

Тялото й се затресе от отвращение и ненавист.

— Н-неее! Не… Не мога…

Изведнъж омразното тяло се свлече пред нея.

В просъница Барет видя как пред очите й се изправя окървавената фигура на Пейгън. Той вдигна Ръксли и го запрати към дъното на пещерата.

— Повече няма да я докоснеш, гадно копеле! Сега тя е моя, чуваш ли? Спасих я от теб! Само да си посмял дори да я погледнеш, в същата минута ще я направя вдовица!

Ръксли се свлече на пода. Ръката му трескаво се опитваше да извади нещо от джоба на сакото му.

Само след миг Пейгън я сграбчи и извади скрития револвер.

— Трябваше да се досетя. Змията си остава змия.

Пребледняла от страх, Барет наблюдаваше как двамата мъже се борят за оръжието. Очите й разтревожено различиха признаците на изтощение у Пейгън. Сигурно е от загубата на кръв. А и Бог знае на какви мъчения го е подлагал Ръксли, помисли си тя.

Внезапно Барет почувства нечия ръка върху рамото си. Зад нея стоеше слабият индиец и й правеше знаци да го последва. Тя поклати отрицателно глава. Не можеше да тръгне преди Пейгън да е в безопасност.

— Тигъра ще бъде защитен, не се страхувай, жена с очи като зората. Ти обаче трябва веднага да тръгваш. Чувам, че земята бучи. Приятелката ти вече приготвя дяволския огън.

— Но как…

— Няма време. Тръгвай или ще стане твърде късно за всички.

Барет се двоумеше, разкъсвана между сигурността, която й внушаваха спокойните, тъмни като шоколад очи на индиеца и желанието да остане с Пейгън. И все пак, този странен човек я бе спасил вече веднъж. Сега тя му вярваше.

— Добре, но ако той не излезе до пет минути, ще се върна при него.

— Ако Тигъра не излезе до пет минути, никога няма да излезе. Нито пък ние — белите зъби блеснаха в тъмнината. — Не се бави.

Барет отново почувства, че я обзема истерия. Нима целият свят бе обезумял?!

Слабите пръсти на индиеца хванаха ръката й и я повлякоха към тунела. Студен въздух лъхна лицето й и тя потрепери. Факлите бяха изгаснали от предишните взривове и те не виждаха нищо пред краката си. Барет се запрепъва.

— Сега накъде?

Никакъв отговор.

Тя се озърна, но напразно. Около нея имаше единствено мрак и леденостуден, влажен въздух.

Внезапно нечии космати, топли пръсти се вкопчиха в полата й и се опитаха да хванат китката й.

— Меджик! Господи, как си дошла дотук?!

Маймунката избърбори нещо и започна да я дърпа напред.

— Мога само да се надявам, че знаеш къде ме водиш — промърмори Барет.

Последните звуци, които чу откъм пещерата, докато Меджик я дърпаше напред в мрака, бяха зверският рев на Ръксли и шум от падащо на земята тяло. Барет мрачно се усмихна и стисна още по-здраво ръката на Меджик.

Макар и трудно, те продължиха напред в тъмния тунел.

Само след секунди каменният под под краката им потрепери. Последва го тътенът на поредния експлозив. От стените на тунела се откъртиха късове скали.

Вълната на взрива ги залепи за стената. Меджик се сви в прегръдките й. Малкото животинче трепереше от страх.

— Не се страхувай, малка моя! Този взрив само трябваше да го уплаши. Но следващият… Господи, следващият…

В същия миг Барет чу трополене на ботуши, което бързо ги приближаваше.

— Ръксли?!

Не, тя не искаше да повярва!

Барет чакаше. Дъхът й бе спрял, тялото й се вцепени. Тропотът приближаваше. Звукът се блъскаше в каменните сводове на пещерата и ехото му отговаряше.

След миг дочу тих и нежен глас:

— Angrezi!