Дъхът излетя през устните й.
— Пейгън! Благодаря ти, Господи!
Отново силната прегръдка на топлите, любещи ръце, отново горещите жадни устни…
Но само за секунди. Все още ги грозеше опасност.
— Той… ти…
— Дали го убих? Не, за съжаление. Оказа се, че не мога да убия дори такава презряна твар като Джеймс Ръксли. Падна и удари главата си. Няма да ти причини повече болка, Синамон! Заклевам се! Но къде е шаманът? Той ли те освободи? Никога не съм предполагал…
Барет го прекъсна.
— Няма време, любов моя. Трябва да се махаме оттук.
Пребледняла от страх, тя сграбчи ръката му и го повлече след Меджик.
— Предишните експлозии бяха само предупреждение. Следващият ще взриви планината.
Пейгън ахна.
— Нима съединението на дядо ти наистина има такава разрушителна сила? Сега разбирам защо Ръксли толкова искаше формулата. И колко беше права, че не му я каза.
— Да, така е, повярвай ми — мрачно отговори Барет.
Пейгън внезапно стисна ръката й.
— Ще се върна да го измъкна.
— Нямаме никакво време! Може би тече последната минута! Най-много две! А може би е по-малко от минута, ако не съм изчислила съвсем прецизно.
Пейгън нищо не каза, само се обърна и изчезна в пещерата. Барет почувства, че сърцето й болезнено се сви. Господи, защо винаги ни поставяш пред толкова труден избор? Защо Пейгън не остави злото да загине от собствените си пъклени кроежи?
Барет знаеше защо. Защото обратното би означавало, че те самите не са по-добри от злото, срещу което се борят. Именно тази бе причината, поради която тя не го спря, въпреки че сърцето й стенеше и сълзи се стичаха но бузите й.
След секунди Пейгън бе до нея, сграбчи ръката й и я повлече към изхода на тунела.
47.
Малки капчици пот оросиха челото на Барет. Тя още от дете беше свикнала с експлозиви — винаги наблюдаваше отблизо експериментите на дядо си. Няколко пъти дори сама бе поставяла и взривявала заряди под зоркото око на дядо си, разбира се.
Никога обаче не бе подозирала, че ще й се наложи да изживее безмилостната им заплаха.
Сега тя с мъка вървеше напред и за да потисне страха си, се мъчеше да съсредоточи мисълта си върху топлите пръсти, които стискаха ръката й, върху тялото, толкова близо до нейното.
Каменния под стана по-равен. Те започнаха да тичат. Насреща им постоянно се препречваха нови и нови тунели, докато най-накрая пред тях проблесна светлина и Барет усети свежия дъх на цветя.
Бяха наближили входа!
На следващия завой ги заля златистата светлина на самотна факла. Съвсем близо до тях падаше бялата пелена на водопада.
— Бързо! — извика Пейгън и я дръпна напред.
В този миг от пещерата излезе висок мъж с бели коси и разкривено кокалесто лице.
— Все пак успяхте да се измъкнете… — гласът му бе неестествено монотонен.
Пейгън блъсна Барет пред себе си.
— Планината ще избухне всеки момент, Адриан.
Трябва да излезеш оттук!
Кафявите очи на Хедли блестяха със странна светлина.
— Не без „Окото на Шива“.
Той бавно свали пушката си и я насочи към гърдите на Пейгън.
— Забрави за рубина, Адриан! Всичко е свършено. Остави го на мира или той ще те унищожи.
— Съжалявам, приятелю. Ти притежаваш много други неща — неща, които никога не могат да бъдат мои. За мен съществува само рубинът и той трябва да бъде мой!
— Камъкът носи зло! Той ще те унищожи, така както е унищожил всеки, който го е притежавал досега.
— През цялото време на обсадата на Канпур си мечтаех за него — гласът на полковника бе нисък, безизразен. — Рубинът беше единственото светло нещо сред целия този ужас. Съжалявам, Дев, но трябва да ти призная, че всъщност аз не избягах тогава. Нана-_sahib_ ме пусна. За сведенията, които му дадох, нали разбираш?
Пейгън преглътна.
— Не искам да повярвам!
— Нима все още не разбираш? Аз вървях след теб, когато тръгна през джунглата. Нана-_sahib_ искаше да бъде сигурен, че никой няма да избяга, за да разкаже на англичаните какво е направил. За нещастие, майка ти ме забеляза. Грешката беше нейна. Тя си помисли, че съм от твоите хора. Съжалявам, но трябваше да я убия. Тя можеше да извика, да провали всичко. Сега вече разбираш, нали?!
В очите му се четеше молба. Приличаше на момче, направило пакост.
Барет почувства как тялото на Пейгън се изпълва с ярост.
— Ти, копеле!…
Хедли продължи, сякаш нищо не е чул:
— Ти, всъщност, никога не успя да я опознаеш, нали? Тя бе също англичанка, но облече сари, след като отдаде сърцето си на някакъв проклет индиец от Севера. Той е твоят баща, а не херцогът. Горкият стар глупак я изхвърли, разбира се, но чак след като те роди, защото херцогът искаше да има наследник повече от всичко друго на света. От Нана-_sahib_ знам, че тя никога не е могла да те забрави. И въпреки че е обичала неверния си съпруг, тя е рискувала всичко, за да се върне при теб под прикритието на индийска дойка. Трябвало е да те види за последен път, да те предупреди, че бунтът наближава…
Пръстите на Пейгън се вкопчиха в китката на Барет.
— Не… това не може да е истина!
— Истина е. Ще научиш всички подробности, ако…
— Стига толкова, Адриан! — изрева Пейгън. — Не вярвам нито на една твоя дума!
— Раджата знае. Раджата на Ранапур. Попитай го!
Барет стисна ръката на Пейгън.
— Трябва… трябва да тръгваме, Пейгън. Експлозивът ще избухне всеки миг.
— Права е, Адриан. Трябва да се махнеш оттук. Остави проклетия рубин при Ръксли. Там, където му е мястото.
Побелелият мъж само поклати глава.
— Къде е той?
— Беше в Ръксли.
Хедли вече бе изчезнал. Стопи се в мрака на тунела.
— Сбогом, стари приятелю! — прошепна Пейгън.
Тогава те се обърнаха и се гмурнаха в сребристото сияние на падащата, осветена от звездите, вода. Зад себе си Барет отново чу трополене на ботуши по каменния под, последвано от кресливото ехо на ругатните на Ръксли.
Долу, в подножието на скалата, светна малко пламъче. Това бе сигнал от Мита.
Вече бе твърде късно!
Отчаянието заля Барет. Тя скочи към Пейгън, повали го с цялата тежест на тялото си и вкопчила се в него, се търколи към ръба на скалата.
Дългите, може би колкото целия им живот, секунди полет надолу ги обгърнаха с непроницаем мрак и пронизващ вятър. Клони и камъни разраниха лицата и ръцете им. Когато най-после се стовариха с огромна
