— Опасявам се, че оттук нататък ще трябва да я наричате мисис Камърън, Ваша светлост. Отдавна мина времето, когато се казваше мис Гранвил.
Съпругата му се усмихваше, докато той леко докосна чашата й със своята, предлагайки мълчалив тост.
— Х-м! Само лунни лъчи и магическо настроение витае около вас двамата! Остава да ми кажете, че чакате и дете! — Очите на Джеймс Камърън стрелнаха херцогинята, но тя само вдигна крехката си ръка. — Не, не желая да слушам! По-скоро търся дъщеря ви. И онзи непрокопсаник — нейния съпруг.
Камърън скри усмивката си.
— Опасявам се, че си тръгнаха, Ваша светлост.
— Тръгнали са си? Но аз не съм поднесла… — Белокосата жена прочисти гърлото си. — Е, както и да е. Може и по-нататък. — Погледът й се спря върху група жени, които шумно бърбореха, наобиколили бюфета в единия край. — Какво ли обсъждат тези безмозъчни гъски така оживено?
В този момент струпаните слънчобрани се разтвориха и разкриха строен мъж, облечен в черни дрехи. Очите му бяха като златисти кехлибари, а кожата му бе бронзова, с цвета на медальона с дракон, който висеше на врата му.
— Значи това е войнът на Чеси. Дори в английски дрехи изглежда екзотичен. И свиреп. Почти толкова безмилостен, колкото и драконът на врата му.
— Предполагам, че е точно такъв. Всъщност никой не знае подробности за миналото му — добави Камърън. — Той не говори за себе си.
Херцогинята изглеждаше замислена.
— Той дори не забелязва.
— Какво не забелязва?
— Как жените се лепят за него, не пропускат нито една негова дума, нито един жест. Той като че ли не е тук. Чеси ми каза, че винаги е бил такъв. Знаете ли, известно време мислех, че е влюбен в нея.
— Така беше — сподели Камърън тихичко. — Някога. Но като че ли го е превъзмогнал.
— Или е така, или е великолепен артист. — Херцогинята разсеяно си играеше с дантелата на ръкава си. — Чудя се дали…
— Амелия. — Лизи Гранвил хвърли разтревожен поглед към приятелката си. — Знаеш, че не е хубаво да се намесваш в съдбата на хората.
— Глупости! На моята възраст какво друго ми остава?
— Има толкова други неща! Не можеш вечно да се бъркаш в живота на хората и да правиш тайни кроежи как да го промениш. Това само носи мъка…
Но херцогинята не я слушаше. Мислите й вече бяха заети с планове. А Лизи Гранвил Камърън така и не довърши репликата си, защото съпругът й я задърпа към лабиринта от хладни и зелени храсти в отдалечения край на моравата.
— Но, Джеймс, не можем!
— И защо не?
— Защото… Защото е посред бял ден. Защото празнуваме сватба! Сватбата на нашата дъщеря.
— Аз си имам своя начин да празнувам.
— Но Чеси…
— Тони ще занимава нашата Чеси, не се тревожи, любима.
— Значи… Значи знаеш къде са отишли?
— Да кажем, че мога да се досетя. Сега забрави за тях двамата. Достатъчно ни пречиха. Имаме си наша работа, която трябва да свършим.
— Така ли?
— Така. — Той я погледна със замъглен поглед.
— О, Джеймс, не бих могла…
Той прекъсна възраженията й, като я придърпа да се скрият от чуждите погледи в алеята от тисови дървета. Щом достигнаха до първите храсти, той я привлече в прегръдките си и зарови пръсти в гъстата й кестенява коса.
В косите й има сребърни нишки, но това я прави още по-желана, реши той.
— Мразя, когато носиш косата си вдигната. Защо слагаш проклетите фиби? — С рязко движение той захвърли далеч шнолата от кост на костенурка. — Ето, така е значително по-добре.
— Джеймс, човек би си помислил, че си неразумно шестнадесетгодишно момче!
Усмихна й се дяволито, докато я притискаше назад към стената от храсти.
— Да не би да намекваш, че не съм. Защото, когато съм с теб, Лизи, се чувствам наистина толкова млад.
След това ръцете му обвиха кръста й. Устните му потърсиха нейните.
— О, Джеймс…
— Ш-ш-ш-т, жено.
Този път тя го послуша. И следващият звук, който се чу от храстите, бе издаден от него.
Простена, когато тя се притисна до него и отвърна на целувката му. По начин, за който Джеймс Камърън реши, че му липсва каквото и да е благоприличие.
— Това вече е прекалено! По дяволите, никъде не виждам това момче! — Сър Реджиналд Фортескю наблюдаваше намръщен как майката и бащата на Чеси се шмугват в храстите. — Не е с родителите на графинята, тъй като те току-що се усамотиха в храстите. Приличат на влюбени гълъби, ако ме питат мен.
— Такова необикновено семейство. — Елегантен както винаги, облечен в черно и бяло, лорд Алванли наблюдаваше тълпата. — Надявах се лично да поднеса своите поздравления, но можеше да се предположи, че булката и младоженецът имат, ъ-ъ… други неща предвид за този ден.
Усмихна се леко, като забеляза как херцогинята се отправя към херцог Уелингтън, за да го измъкне от лапите на вкопчена в него жена, облечена в червеникавокафяв сатенен тоалет.
Алванли леко потрепери.
— Червеникавокафяво, Реджиналд. Червеникавокафяво. Човек може да се отчае. Откакто Брумел ни напусна, светът като че ли се разпада.
Събеседникът му наблюдаваше безмълвно пъстроцветната тълпа.
— Червеникавокафяво. Цветът никога не ми е харесвал особено. Винаги ми е напомнял за очите на Луиза Ландрингам. — Той леко се намръщи. — Между другото, къде изчезна тази жена? Никой не я е виждал след бала на херцогинята на Кранфорд. Доста загадъчно, ако питаш мен!
Алванли продължи да наблюдава тълпата безизразно.
— Може би знам нещо по този въпрос.
— Наистина ли? Е, къде е тази унищожителка на мъже? Бях сигурен, че ще бъде тук. В крайна сметка тя от години хвърляше мрежите си към Тони.
— Скъпи Реджиналд, защо не посмекчиш малко думите си.
— Ами това си е самата истина, за Бога. Знаеш го, както и аз го знам!
— Разбира се, че е самата истина, но трябва ли това да е причината, за да го огласяваш на половината общество, докато преминава покрай теб.
Облеченият в младежки костюм мъж се заигра с верижката на часовника си.
— Проклет педант, това си ти!
— Благодаря ти, Реджи.
— По дяволите, не го казах като комплимент!
— Нима? — Елегантната фигура го наблюдаваше безразлично. — Разстроен съм, че се налага да ти го кажа, Реджи, но възпитанието ти буди недоумение. — Изглади малка гънка на ръкава си. — Ще се погрижа твоите недостатъци да бъдат смекчени.
Сър Реджиналд промърмори нещо, след което се намръщи:
— Не мисли, че ще се измъкнеш с празните си приказки от отговор. Знаеш ли къде е тя?
