— Така ли? — Очите й проблеснаха. — Лорд Морлънд, така ли, се казвахте? — Тя безгрижно се разсмя. — Но аз едва ви познавам. Пък и не виждам за какво бихме могли да си говорим. И насаме, и пред хората. — И тя любезно се усмихна.
— Чес… — запъна се Морлънд и изруга наум. — Мис Камърън, сигурен съм, че приятелите ви ще ми разрешат тези няколко минути.
Изявлението на Морлънд бе посрещнато с нов зали от протести. След всяка дума сапфирените му очи блясваха все по-заплашително.
Чеси го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи.
— Какво мислите, господа? Смятам, че молбата му е твърде неуместна.
Нови викове я подкрепиха.
Чеси погледна Морлънд и грациозно сви рамене.
— Редно е да уважим волята на мнозинството, милорд. Може би някой друг път.
Това изчерпа търпението му. Графът яростно изруга, прекоси стаята и я хвана за китката.
— Излизаме навън, момичето ми — тихо изсъска той, така че никой друг не чу думите му.
Мигом шестима мъже преградиха пътя им. В очите им се четеше заплаха.
Но Морлънд не им обърна никакво внимание. Чеси пребледня.
— Е, добре. След като толкова настоявате. Ще ни извините ли за миг, господа?
И тя излезе от стаята с високо вирната брадичка. Щом вратата се затвори, тя рязко се обърна и измери Морлънд със смразяващ поглед.
— Е, милорд? Какво толкова се е случило, че така грубо нахълтвате в дома ми?
За миг Морлънд изгуби дар слово. Не бе очаквал отново да я завари такава, с побеляло от ярост лице.
Господи, всичко пак се обърка!
Той намръщено гледаше красивото създание в муселинена рокля с цвят на праскова.
— Аз… по дяволите, Чеси! Това, което се случи снощи, бе непростима грешка! Не исках да стане така. И се кълна, че никога няма да се повтори.
Страните на Чеси пламнаха.
— Грешка? Това ли беше? И сте сигурен, че няма да се повтори? — В този миг очите й изглеждаха съвсем прозрачни. Сетне тя сведе поглед и продължи да върти розата между пръстите си.
— Не те моля за прошка. Би означавало да искам твърде много. Моля те единствено да приемеш извиненията ми.
Пръстите й смачкаха розата.
— Правилно е, че не искате прошката ми, милорд, защото никога няма да я получите. Нито ще приема извиненията ви.
Цветните листенца се посипаха върху полирания под. Чеси сви устни.
— Но не се разстройвайте. Направихте това, което би сторил всеки мъж, стига да има възможност.
— По дяволите, Чеси, недей да…
Тя с последни сили задържаше усмивката върху устните си.
— Какво „недей“? Не разбирам защо вдигате толкова шум. Просто се позабавлявахте, нещо типично за мъжете.
Морлънд я сграбчи за ръката.
— Недей, по дяволите! Не и пред мен. Познавам те прекалено добре, за да повярвам на този маскарад.
— Така ли? Аз пък мисля, че изобщо не ме познавате, лорд Морлънд. А сега, ако обичате, пуснете ръката ми.
Лицето му бе сурово.
— Всичко започна… ох, и аз не знам как, по приятелски. И някак си се промени, стана нещо съвършено друго.
— Приятелски? Отдавна вече не сте сред приятелите ми. От десет години, ако трябва да съм точна.
Морлънд стисна зъби, гневът отново го завладя.
— Значи отказваш да приемеш извиненията ми? Питам се защо?
Чеси се изсмя.
— Защото не се нуждая от извиненията ви. Постъпихте така просто по навик. Инцидентът е приключен и забравен. За мен това няма никакво значение, уверявам ви.
Морлънд помръкна още повече. Неизвестно защо, именно спокойният й отговор разпалваше гнева му.
— Прекалено лесно забравяш, скъпа. — Сините му очи се присвиха. — Ако можех да ти повярвам, разбира се. Което, скъпа Чеси, не мога да направя. — Той сниши глас. — Въпреки че си превъзходна малка лъжкиня.
Чеси издърпа ръката си.
— Не лъжа. Колкото до мен, случаят е напълно забравен.
— Не може да бъде. — Дръзко огънче пламна в очите му. — Да се хванем ли на бас?
— Хващам се на бас само с приятелите си.
— Не криеш отношението си към мен. Добре тогава, щом като така и така си произнесла присъдата ми… — Той тихо изруга, притисна я до стената и зарови пръсти в лъскавите й коси. Другата му ръка се плъзна около шията й.
Крехката й китка се огъна между пръстите му. Мили Боже, тя е толкова мъничка, мека и…
Съвършена. До болка съвършена.
Той вдъхна аромата на кожата й. Не беше ли на сандал?
И тогава тя се заизвива. Усетили допира на бедрата й, слабините му пламнаха в огън.
Тя се отказа от борбата. Нещо му подсказваше, че гордостта й пречи да приеме битката.
Добре…
Той бавно вдигна брадичката й.
— Забравено е, така ли? Докажи го, магьоснице. Покажи ми колко си безразлична.
Преди Чеси да успее да помръдне или да му възрази, устните му се впиха в нейните. Леки и топли, те затанцуваха върху зейналата й от изумление уста.
Вълнуващи. Възбуждащи.
Напомнящи й за забранената страст, която твърдеше, че не си спомня.
Но това бе лъжа, разбира се.
Защото Чеси Камърън си спомняше всеки завладяващ миг в обятията на този мъж. Всяко сладко откритие, което бе направила под допира на силните му пръсти.
Спомняше си бавната, сякаш вродена вещина на устните му. Дивото, сладостно желание, което се зараждаше в гърдите й и заливаше с наслада цялото й тяло.
Докато сърцето й започваше да се мята като лодка в бурно море. Докато коленете й някак странно омекваха и ръцете й вече не й се подчиняваха.
И започваха да галят косите му.
Да опипват мускулестия му врат.
Да се плъзгат по твърдите очертания на устните му.
И изведнъж това всепоглъщащо, задушаващо я чувство я заля отново. Невероятната, разтапяща наслада.
Ала най-опасно бе усещането, че е част от него, че му принадлежи. Че най-после след дългите скитания отново си е у дома.
Тази мисъл напомни на Чеси колко опасно е за нея това, че е подценила силата на този мъж.
Тя простена, напрегна се, опита се да се изтръгне от прегръдката му, ала ръцете й вече бяха обвили шията му, отворените й устни вече очакваха копринената ласка на езика му.
Сладък, незабравимо сладък…
И, да й прости Господ, тя искаше още и още, искаше да усети ръцете му там, където никой мъж не я бе докосвал. Жадуваше и тя да го докосва, навсякъде, да гали нежната трапчинка на бузата му, меденорусата коса, която леко се чупеше над веждата му.
