Докато узнае какво би го накарало да се усмихва и какво — да стене от неутолима страст.
Ала тя нямаше никога да го узнае. Не би могла. Не и след като я бе изоставил по този начин преди десет години.
И тогава, с кипнала кръв, като морски ураган, Чеси дръпна шалчето от врата му и жадно зарови пръсти в гърдите му.
Един миг той остана неподвижен. Чеси усети завладяващата го възбуда, ускорения ритъм на сърцето му под пръстите си.
Повече от всичко тя видя страстния пламък, лумнал в очите му. Да не говорим за топлината, разляла се по слабините му, които се докосваха до корема й.
Чеси се мъчеше да си внуши, че той би се чувствал така в обятията на всяка друга жена, че това е само още едно доказателство за пълното му отдаване на разврата.
Ала не можеше да го повярва.
Защото пръстите, обгърнали шията й през копринения облак на косите й, леко трепереха. И защото дъхът му бе не по-малко развълнуван от нейния.
Колко лесно би било да се поддаде на желанието, да заплува по горещото течение на изгарящото я чувство.
Но действителността отново нахлу в съзнанието й, както ставаше винаги. Чеси застена и блъсна гърдите на Морлънд, замята глава, за да избяга от завладяващата наслада на целувката му.
— Боже… — Гласът на Морлънд бе дрезгав и груб. Объркан.
И Чеси се чувстваше безпомощна, зашеметена. А сърцето й откликваше на безмълвната молба, която се усещаше в тази единствена дума.
Ала тя нямаше време за въздишки и наслада. Нямаше право да се размеква. Не и когато животът на баща й висеше на косъм.
— Мили Боже, Чеси… — Морлънд потръпна и пое дълбоко въздух. — Не можеш да забравиш това.
— Пусни ме!
Ръцете му замръзнаха. Лицето му помръкна и се превърна в безизразна маска.
Внезапно Чеси осъзна, че изобщо не познава този човек, че в него има нещо, което никой не познава.
Най-малко — той самият.
И отново, задъхвайки се, се опита да се отскубне от ръцете му. Но при всяко движение усещаше топлината му, невероятната твърдост на мускулестото му тяло.
И нейната плът тръпнеше от тази твърдост.
Няколко дълги минути те стояха неподвижно, ръцете му обгръщаха шията й, телата им трепереха от възбуда.
Очите на Морлънд помръкнаха. Той гледаше пламналите страни на Чеси, червените й устни, подпухнали от целувките му.
Не, не по този начин. Не и с болка и горчивина…
Ръката му бавно се плъзна по косите й.
— Говори с мен, Чеси. Кажи ми какво желаеш…
Чеси надви порива на сърцето и задържа ръката си, която жадуваше да изглади тревожната бръчка, появила се между очите му.
По-добре така, помисли си тя. Без надежда, с болка и гняв — единствените останали в отношенията помежду им. Да, само така бе безопасно…
Насила придаде леден израз на лицето си.
— Вие… ме отвращавате, милорд. — Гласът й бе спокоен, но не и кожата й, която тръпнеше, не и сърцето, което лудо биеше до гърдите му. — Ще ви бъда много благодарна, ако напуснете тази къща и вече н-никога не се появявате.
Чеси с ужас усети, че всеки миг очите й ще плувнат в сълзи. Боже, трябваше да го накара да си отиде! Не би могла да издържи дълго.
— И ако нещастният случай ни събере отново, с нищо няма да покажа, че някога сме се познавали. Тони Морлънд, когото познавах навремето, вече не съществува. Той е мъртъв. — Гласът й потрепера. — Може би Чеси Камърън, която той срещна в Макао, също е мъртва.
Морлънд пребледня. Стисна зъби.
Чеси се ужаси, че сега ще я залее с порой от думи, но той само я гледаше в пронизващата, всепоглъщаща тишина.
В следващия миг рязко се отдръпна. Поклони се толкова изискано, че сърцето й изстина.
— В такъв случай няма какво повече да си кажем. Ти напълно ясно изрази желанието си. — Той горчиво се усмихна. — Що се отнася до мен, аз оставам ваш слуга, мис Камърън. Сега и завинаги.
Той се обърна и излезе.
Чеси дълго не помръдна. Гърбът й се плъзгаше надолу по стената. Краката й всеки миг щяха да се подкосят.
Той си тръгна. Най-сетне успя. Прогони го с обидните си думи.
И вече никога не ще го види.
Изгаряща болка ненадейно прониза гърдите й, стегна като в примка шията й и започна да я души.
Откъм края на коридора се дочу гласът на Суидин, който питаше нещо, и грубият отговор на Морлънд. След това — рязко изскърцване на врата.
Готово. Свърши се. Завинаги.
Една сълза се плъзна по бузата й, но Чеси не откъсваше невиждащите си очи от влажното нетно на отсрещната стена. Тя леко докосна бузата си, опитвайки се да запази този спомен за него. И макар това да бе само една сълза, тя бе единственото, което щеше да й остане, през дългите, студени дни. През ледените, самотни нощи…
Със сподавен стон тя съсредоточи вниманието си върху петното на стената. Да, трябва да го прикрие с нещо. Много е грозно. Ще каже на Суидин.
Или може би на Уитби, който, изглежда, е съвършен иконом.
Тя потърка бузата си и се учуди, че е толкова хладна.
Зад гърба й се чуха леки стъпки.
— Извинете, мис Камърън, питах се дали… — Мъжът се поколеба за миг. — О, Морлънд си е тръгнал. Но аз мислех, че…
Повече не можеше да издържа! Пръстите й конвулсивно притиснаха гърдите й и тя напрегна всичките си сили, за да каже спокойно:
— Моля… моля да ми простите, лорд Грантам. Аз… аз трябва да изляза. Бихте ли предали извиненията ми на… останалите?
— Разбира се. Ако мога с нещо да ви…
Чеси не чу нищо повече. Мина покрай него и се качи по стълбището с пребледняло като платно лице.
Не трябваше да излиза, разбира се.
Облече черния копринен костюм и с угаснал поглед се качи по задното стълбище в таванската стая. Там правеше упражненията си.
Искаше да забрави. Да се освободи от болката чрез единствения начин, който й бе познат.
Започна с „пречистващо“ дишане. Спокойно и дълбоко. Без никакво усилие.
Тя стъпваше уверено, с разхлабени колене. Постепенно стаята започна да губи очертанията си и тя се озова отново там, под закрилата на вековната традиция, сред червените керемиди и трепкащите във въздуха бели хвърчила. Суровият старец следеше всяко нейно движение с каменно лице, потънал в
