— Т-Т-они, помогни ми. Не мога да…
— Ш-ш-ш-т, любима. Почти стигнах. Само още няколко крачки.
Вече виждаше лицето й. Беше толкова бяло, че аметистовите й очи изглеждаха огромни и стъклени. Морлънд осъзна, че всеки миг ще припадне.
О, Боже, той се опита… Почти… — Тя залитна. Против волята й очите й се сведоха надолу по посока на мястото, където бе паднало тялото.
— Не гледай надолу, Чеси. Гледай мен — нареди Морлънд. — Мисли за нас. За…
В този момент се чуха силни викове долу на двора.
— Някой да доведе съдия-следователя! Че и свещеника! Този нещастник е мъртъв!
Чеси потрепери. Краката й се подкосиха. В следващия момент тя политна през ръба на покрива.
— Чеси.
Без да мисли или да се колебае, Морлънд се хвърли към нея.
Тя щеше да умре. Това бе единствената мисъл, която ехтеше в главата на Чеси, докато се търкаляше по острите керемиди, а полите й се разкъсваха от острите им ръбове.
Мили Боже, след няколко секунди ще умра, ще умра, ще умра. Но тя не искаше да умира. Не беше готова да умира.
Небето сякаш се наклони, завъртайки се около нея като неясно тюркоазено петно. Вятърът разпиляваше косата й, докато Чеси се премяташе надолу по наклонения покрив.
— Не! — Тя се опитваше да се хване в керемидите, плачейки, защото те все успяваха да се измъкнат.
А след това дочу неясния шум от отсрещния покрив. Очите й се разшириха, когато видя високата фигура да се устремява към нея.
— Тони!
Срещнаха се за части от секундата, когато твърдите му бедра се сблъскаха с нейните, което я накара да залитне настрана. Краката му се врязаха в ръба на покрива.
— Дръж се! — извика той.
Без да вижда нищо, Чеси се завъртя по корем. Пръстите й напипаха ръбчето на улука и здраво се вкопчиха.
След това краката й се освободиха. Тя увисна над двора на конюшнята.
Простена, когато чу трясъка на счупени керемиди долу на земята и суровата ругатня на Морлънд.
В следващия миг чу тежко тупване, което разтърси земята.
Изви се, опитвайки се да погледне надолу, но единственото, което виждаше бе черната коса пред очите си.
— Тони! Мили Боже, моля те — недей!
Сълзи изгаряха очите й, а пръстите й пареха от болка, докато металният ръб на улука се врязваше в тях:
Но до нея не достигна никакъв отговор.
Изведнъж волята й започна да отслабва. Болката бе нечовешка, усилието — сега, когато го нямаше — непосилно…
Стон се изтръгна от гърлото й. Каква ирония, че при всичките й умения и тренировки трябва да завърши така.
Първо два от пръстите й се освободиха, след това цялата й дясна ръка. Извика високо, докато цялото й тяло увисна и се залюля.
И тогава дочу леко простенване, последвано от стъргане на камък върху камък.
— Ч-Чеси? — Още един стон, последван от ругатня. — Мили Боже, дръж се, скъпа моя.
— Тони? — Тя премигна, докато сълзи пълнеха очите й и се стичаха по бузите.
— Ето, Щурче. Задръж се… още малко.
Ръката й бе изтръпнала и побеляла от напрежението. Сподави едно ридание, когато още един от пръстите й се отпусна.
— Не… не мога!
— Само още секунда-две, сърце мое. И тогава…
Дочу изшумоляването на дреха и поскърцването на дърво.
— Готово! Пусни се, Чеси.
Още един пръст… Чеси изхлипа, докато болката я прониза от китката до рамото. Само секунда-две и ще полети надолу.
— Сега ли, Тони? Не мога да видя…
— Направи го сега, любов моя. Повярвай ми. Просто ми се… довери.
Черната коса покриваше очите й, разпилявана от силния вятър, който духаше на покрива. Усети металния улук да се огъва и отпаря под вкопчените й пръсти.
Сърцето й се сви. Под търсещите й опора крака нямаше нищо — само пустота и смърт. Просто ми се довери.
С див вик тя се пусна от откъртващия се улук и полетя в зеещата пропаст.
Чу Морлънд да вика. В следващия миг краката й се удариха в земята със смразяващо пропукване. Болка заля тялото й от главата до петите.
И тогава земята започна да се огъва и да се люлее неудържимо, преди да се превърне в мека купчина.
Премигвайки, Чеси се огледа. Едва сдържа риданието в гърлото си.
— Юрган?
— Беше единственото, което успях да измисля за толкова кратко време. — Здравите му ръце я прегърнаха, пръстите му стиснаха силно раменете й.
— Ти, малко глупаче. Изкушавам се да те сложа на коленете си и да те съдера от пердах! Да накарам задничето ти да задими, докато не ми обещаеш, че никога повече няма да си играеш на криеница по такъв налудничав начин.
Плачейки с дълбоки и накъсани хълцания, Чеси затвори очи и се приюти в топлината на прегръдката му.
— Той… Той се опита да ме убие. И-имаше пистолет. Не можех…
Пръстите му я стиснаха още по-здраво.
— Ш-ш-ш-т, Щурче. Всичко свърши. Отпусни се.
Чеси бегло усети спазъм да разтърсва гърдите му, а след това топла влага върху врата си. Неговите сълзи.
Стоеше вкопчена в него, страхувайки се да се пусне, за да не се окаже, че пак е сън и всеки момент ще я откъснат от него.
— Аз… Аз го убих. Това там е той, нали? Неговото тяло?
— Той сам се уби, Чеси. Не говори глупости.
— Но…
— Никакви възражения. И стига приказки. Ще те заведа сега вътре. По-късно ще се погрижа за тялото.
Тя затвори очи, а той я вдигна и я притисна към себе си.
Бяха толкова плътно прегърнати, че беше невъзможно да не усети моментната тръпка, която сгърчи тялото му и болезненото стягане на мускулите на бедрото му.
— Тони… Ти си пострадал. Пусни ме на земята! Мога да вървя…
— На куково лято — промърмори той мрачно, пристъпвайки тежко към задния вход на странноприемницата, където вече се тълпяха слуги, които любопитно шареха с широко отворени очи, шепнеха и се побутваха.
— Разкарайте се от пътя ми — изръмжа той. Моментално човешката маса отстъпи и се раздели като библейското Червено море. Морлънд се заизкачва тежко но паянтовите задни стълби на странноприемницата „Уайт Харт“.
Чеси го усети да трепва и погледна надолу.
