Джак, а той, от своя страна, се зае с представянето на останалите. Тримата, които го придружаваха, бяха набити, мургави мъже, с лица, от които усмивката не слизаше, и от начина, по който ме гледаха, разбрах, че Джак им бе наговорил куп приказки за мен и вероятно бе поукрасил някои от детайлите на съвместните ни приключения. Той пренебрегна собствените им имена, които очевидно бяха толкова дълги и завързани, че едва ли можеха да бъдат произнесени, и ги представи като Том, Дик и Хари. Вместо да се възпротивят на това, момчетата сякаш се зарадваха на внезапната си американизация. И тримата говореха доста сносно английски, с едва доловим акцент, но веднага преминаваха на родния си език, когато трябваше да обсъдят нещо помежду си.
— Каква е програмата, Тайгър? — попита Джак.
— Ще трябва да посрещнем кораба — казах аз. — Ще наредим така нещата, че момчетата ти да бъдат веднага забелязани от Тейш, и мога да се обзаложа, че той с удоволствие ще пренебрегне всякакви официални условности и ще ни покани, за да има възможност да побъбри със земляците си.
— Виж какво, тези момчета нямат паспорти. Вече ти казах, че са проникнали контрабандно в страната.
— Това е Ню Йорк, старче. Ако някой го е нарекъл вавилонско стълпотворение, значи е имал основание за това. Тук има толкова хора, увити в чаршаф, че сигурно изглеждат повече от хората в смокинги. Ако стане напечено, ще зарежем всичко и ще офейкаме. Под наметалата си ще носят нормални облекла в случай че се наложи да се смесят с тълпата по възможно най-бързия начин. Аз само ще наблюдавам, но ще бъда в групата. Засега ще трябва да играя ролята на глухоням. Ърни ще ме дегизира като арабин, а едни слънчеви очила ще скрият цвета на очите ми. Освен това искам да се запозная добре с тези тримата на кораба.
— Имаш ли някаква основателна причина?
— Да, и то доста голяма. Искам да разбера всичко за начина, по който се държат. Искам да знам какво става в техните глави. Искам да усетя ръцете им и да видя как се движат очите им. Искам да си спомнят за мен следващия път, когато се срещнем.
— Ти ще се открояваш много сред момчетата ми, Тайгър. С цяла глава си по-висок от тях и значително по-широк в раменете.
— Виждал съм големи момчета и там.
— Разбира се, евнусите.
— Добре, тогава ще мина за евнух. Трябва да разиграем сцената перфектно, не искам провали.
— Няма да се стигне до провал.
— Добре. Тогава напиши сценарий. Момчетата трябва да приветстват Тейш с цялата помпозност, на която са способни. Трябва да го направят толкова добре, че да дадат възможност на шейха да ги покани на лична аудиенция.
— Хайде, Тайгър, тези момчета не са нищо друго освен селяни за него. В неговите очи те са просто презрени кучета.
— Не забравяй, че се намираме в Съединените щати, където няма привилегии. Той ще има възможност да се покаже добър в очите на обществеността и ако в главата си има поне малко мозък, ще постъпи както ние искаме. Виждал съм подобни неща и преди. Ако се провалим тук, ще трябва да измислим нещо друго, но нека първо използваме това, което имаме налице. Кажи на момчетата си, че ако планът сработи и стигнем до задоволителни резултати, аз ще направя всичко възможно да легализирам пребиваването им тук.
Джак се ухили и предаде обещанието ми. Техните усмивки станаха още по-широки и Джак ми съобщи:
— Те са готови да умрат за теб, ако пожелаеш.
— Не искам това. Трябва просто да говорят. О’кей, преоблечи ги в националните им носии и ги въведи в обстановката. Тейш пристига на Куин в девет и половина сутринта. Ще се срещнем тук в осем, ще проверим дали всичко е наред и след това ще тръгнем заедно.
— Добре. Нещата се подреждат. Искаш ли да те прикривам?
— Не. Никакви оръжия. Ако се провалим, искам всички да бъдат чисти. Ти също.
— Добре, приятел, но помни, че сам си помолил за това.
— Това е единственият начин да постигнем нещо.
В шест часа позвъних на Рондин. Оставих телефона да звъни десетина пъти, преди да пусна слушалката, след това се опитах да я намеря в офиса й в ООН. След няколко минути умореният глас на една чистачка ми каза, че всички били напуснали зданието преди повече от час и че до сутринта в офиса няма да има никого.
По някаква необяснима причина се чувствах напрегнат, малките пръстчета на съмнението се прокрадваха по извивката на гръбначния ми стълб. Усещах как мускулите се стягаха под сакото ми — беше едно старо чувство, което отдавна се бях научил да не пренебрегвам. Извадих малкия си бележник, намерих телефонния номер на Талбът, взех една монета от рестото си и я пуснах в слота.
Талбът беше британски агент за дребни поръчки в ООН, винаги на разположение, както и Рондин, човек достатъчно независим финансово, за да може да поддържа любимото си хоби. Беше имал работа и преди с мен и притежаваше достатъчно здрав разум, за да разбере кога картите не бяха добри. Обади се на второто позвъняване с типичния си оксфордски акцент:
— Тук е Талбът.
— На телефона е Тайгър Мен. Беше ли на работа днес?
— Бях, разбира се. Какво имаш предвид?
— Видя ли Рондин да излиза?
— Пихме заедно кафе точно преди да излезе. Прекарал си нашия човек съвършено. Изпуснал те е след четири квартала. Но отново ще те пипнем. Не би ми се искало да постъпваш повече така. Не изглеждаме много добре в очите на шефовете.
— Ще видя какво мога да направя. Слушай, къде отиде тя?
— Върна се в апартамента си, старче. Имаше да върши куп неща за утре и реши да поработи вкъщи. Знаеш на какво е способна.
— Да, и това не ми харесва. Няма я в апартамента й.
— Трябва да е там. Поканих я на вечеря, но тя отказа. Твърдеше, че се връща направо вкъщи. — Той спря за миг, след това гласът му се промени. — Какво е станало? — попита той меко, почти без акцент. Изведнъж се бе превърнал целият в слух.
— Не знам. Прескочи до зданието на ООН. Провери такситата и се свържи с всеки, който я е виждал да напуска. Аз ще отида да видя апартамента й.
— Дадено! — каза той и затвори слушалката.
Взех едно такси на ъгъла, дадох на шофьора адреса на Рондин и седнах на ръба на седалката, като едва изтърпях да стигнем зданието, в което живееше. Хвърлих му един долар през седалката, изхвърчах навън и се затичах към зданието.
Беше едно от онези места, които задължително имаха на входната врата огромен портиер, който не обичаше да го насилват. Вдигна ръка, за да ме спре, но като видя физиономията ми, се отказа.
— Рон… Едит Кейн — казах аз — прибирала ли се е?
— Мис Кейн се върна преди малко, сър.
Нямах време за губене. Сграбчих го за рамото и го завъртях на сто и осемдесет градуса.
— Тръгвай с мен.
За миг си помислих, че ще ми окаже съпротива. Жилите на врата му бяха изпъкнали и той се опита да ме дари с усмивка, с която обикновено плашеше съперниците си на ринга. Счупеният нос и дебелите му уши подчертаваха заплахата в усмивката. След това очите му се присвиха, той кимна отсечено и се затича след мен.
Асансьорът сякаш се влачеше цяла вечност до етажа на Рондин и аз издърпах вратата още докато беше наполовина отворена, стигнах бързо до вратата й и натиснах звънеца. Почуках няколко пъти, отново натиснах звънеца, но не последва никакъв отговор.
— Какъв е проблемът, приятел? — попита портиерът.
Измъкнах моя 45-и, свалих предпазителя и го насочих към ключалката, без да му отговарям. Изстрелът
