откърти металическата брава и остави зееща дупка в дървото. Изритах вратата и тя се отвори докрай. Влязох с готов за стрелба пистолет в ръка и я видях да лежи на пода. Махнах му с пистолета и посочих към спалнята. Той разбра без думи какво имам предвид и започна да претърсва стаите.
Тя беше жива, но само още пет минути и щеше да бъде мъртва. Тънкият найлонов конец, стягащ ръцете и краката й отзад, образуваше примка около шията й и с всяко движение се впиваше все по-дълбоко в кожата. Лицето й бе станало моравочервено, дишаше на пресекулки, борейки се за живота си.
Издърпах портиера встрани, преди да може да я докосне. Всяко излишно движение можеше да се окаже последно, дори опитите ми да развържа кордата. За щастие Рондин се бе свила така, че краката й бяха притиснати назад към креслото и нямаше възможност да се движи. Издърпах краката й назад, за да намаля напрежението на примката, измъкнах джобното си ножче, промуших го под найлоновия конец отзад на врата й и го отрязах.
Тя започна да си поема дъх с дълбоки, непроизволни хълцания, които отекваха като стенания в стаята. Освободих я от останалата корда, вдигнах я на ръце и я положих на кушетката.
— Намокри една кърпа — казах аз. — Донеси също и чаша вода.
— Виж какво, може би е по-добре да повикаме полицията.
— По дяволите, прави каквото ти казвам.
Той преглътна, лицето му все още беше бледо.
— Разбира се, приятел.
Прокарах пръсти през косата й и освободих лицето й от нея.
— Рондин…
Очите й бавно се отвориха.
— Не говори. Сега вече си добре.
Тя се усмихна слабо, но очите й ми казаха всичко. Когато портиерът се върна, започнах да трия лицето й с мократа кърпа, докато дишането й не се нормализира и тя се отпусна. Дадох й да си пийне от чашата.
— Благодаря ти — промълви тя. — Сега наистина съм по-добре.
— Трябва да повикаме ченгетата, приятел — повтори голямото момче. — Това нещо…
Обърнах се и го изгледах твърдо. Сакото ми се отвори достатъчно, за да види ръкохватката на моя 45- и.
— А аз на какъв ти приличам? — попитах го аз и той ми се захили тъпо, сякаш току-що си бе изпуснал кораба.
— Извинявай… Бавно загрявам. Отначало си помислих, че не си ченге. Но не си от нашия полицейски участък, нали?
— От центъра съм. Сега искам няколко бързи отговора. Колко човека са влизали и излизали през последния половин час?
Той повдигна рамене, сбърчи замислено вежди и каза:
— Без да смятаме тези, които живеят тук, около двайсетина.
— Виждал ли си ги преди?
— Някои от тях. Не ги познавам по име, но са били тук и преди.
— Можеш ли да ги разпознаеш?
— Тези с големите бакшиши — да. Някои ми дават цял долар, за да им отворя проклетата врата на таксито. Тях ги познавам.
— Започвай да си освежаваш паметта тогава. Мисли за онези, които не са ти давали бакшиш. — Погледнах към Рондин. Обърканият израз на лицето й бе изчезнал вече и сега то просто бе бледо, а устните й пресъхнали.
— Можеш ли да говориш, или не трябва да те питам нищо?
— Мога… да говоря, Тайгър.
— О’кей. Започвай бавно и внимателно. Какво се случи?
Тя посочи към чашата с вода и аз й дадох да пийне още една глътка. Тя я пое благодарно и се облегна назад със затворени очи.
— Към… шест без двайсет… звънецът зазвъня.
— От входа, или оттук?
— От тази врата.
— Трябва да се е вмъкнал след някого от останалите — обади се портиерът. — Входната врата се отваря автоматично при позвъняване. По това време бях навън на тротоара.
— Продължавай, кукло.
— Отговорих му. Попита ме дали… съм Едит Кейн и каза, че имал да ми предаде бележка от офиса.
— Покани ли го да влезе?
Рондин кимна.
— Имаше дипломатическо куфарче. Отвори го… но това, което измъкна, беше
— Какво? — попита ме портиерът.
— Британски термин за полицейска палка.
— А-а-а!
— Той просто ме удари — продължи тя. — Когато се върнах в съзнание, ме бе вързал.
— Какво искаше?
Тя се намръщи, очите й затърсиха моите.
— Нищо… що се отнася до мен. Изглеждаше дори… доста мил. В него нямаше нищо особено. Приличаше на… бизнесмен. Би могъл да кажеш, че е средният тип бизнесмен… с изключение на прическата: косата му бе вчесана назад точно така, както се вчесват чужденците. Достатъчно различно, за да не изглеждат като… американци.
— Знам какво имаш предвид.
— След това… гласът му — каза тя.
— Какво му имаше на гласа му?
— Някак си беше странен. Сякаш му бе трудно да говори. Не че беше пресипнал… насилваше се.
Усетих как ледът започна да се спуска от раменете към пръстите ми. И така, Малкълм Таръс бе намерил слабото ми място. Информацията му беше прецизна, източниците — достоверни. Смъртта на Рондин трябваше да бъде неговият малък подарък за куршума във врата, който му подарих. Но той беше сгрешил. Неговият подарък не беше приет, така че сигурно щеше да опита още веднъж. Наслаждаваше се на задачата си и дори когато научеше, че тя все още е жива, пак щеше да се наслаждава, защото знаеше, че ще бъда под напрежение и нямаше да мога да участвам пълнокръвно в играта, защото ще трябва едновременно да й осигурявам защита, както и на самия себе си и нашия проект. По такъв начин той щеше да осуети действията ни. Знаеше прекрасно, че ако тя беше умряла, щях да зарежа собствената си работа и да тръгна да го търся, а човек, който е излязъл от нерви, е мъртъв, преди да е започнал. Но той бе свалил картите си преждевременно. Надяваше се, че историята ще изплува и много очи щяха да наблюдават играта, защото искаше да го наблюдават как се хили, докато необезпокояван снове из къщата ми. Беше забравил само едно, а именно, че най-добре се смее този, който се смее последен.
— Успокой се, момичето ми — казах аз. — Стига вече приказки.
Тя поклати глава и ме изгледа внимателно.
— Знаеш ли… кой е бил?
— Да.
— Какво възнамеряваш…?
— Ще се погрижа сам за това.
Станах, отидох до телефона и набрах номера на Келвин. Слушалката вдигна Лени Байрнс, дадох му адреса си и го помолих да дойде колкото може по-бързо.
Едрият портиер ме наблюдаваше внимателно и попиваше всичко. Отведох го настрана и го попитах:
— Някой с деформиран глас да е говорил с теб? Той повдигна раменете си, след това поклати глава.
— Не.
