Лий присви устни, докато се превърнаха в тънка линия, но не престана да говори.
— Когато човек изчезне от хоризонта като теб, трябва да има някаква причина за това. Когато се появи — също. Мислех, че те познавам и ми се струва, че наистина те познавах през войната, но съм дяволски сигурен, че не те познавам сега. Ако говорим за тайнственост, ти си съвършеният пример. Какво се случи, Куче?
— Леко сме остарели, момче.
— Добре, да оставим това. Все пак ти си този, който спаси задника ми няколко пъти, така че ще се опитам да остана с теб. Доста ме раздруса, летиш като бесен. Може би имам твоята издръжливост и ще устискам, но все пак не се учудвай, ако ми се завие свят и неочаквано поискам да сляза. Просто не съм пригоден за такъв начин на живот. Като съм с теб, през половината време се озъртам зад гърба си. Струва ми се, че пак съм в небето и се кокоря в слънцето, да не би да идват вражески самолети.
— Хубава мисъл. В такъв случай не си пъхай носа в кабината и няма да пострадаш.
— Това е първото нещо, което ми каза някога. Тръпки ме побиват, като го чуя. Като последния път, когато говореше за войната.
— Всичко е война — казах.
Той ме погледна в очите, потрепери неволно и вдигна яката на шлифера си.
— Добре, приятел, така да бъде. Някак си имам чувството, че нямаш нужда от екскурзовод, така че смятам да се чупя и да се върна на работа. Уговорката за довечера остава ли?
— Разбира се. Искам да видя всичките ти прекрасни познати.
— И се дръж поне донякъде прилично, става ли? Тези хора са важни. Наистина ли ще купуваш дрехи от „Барнис“?
— Нима не го правят всички?
Той ми се ухили, видя приближаващо такси, изтича до бордюра, за да го спре и ми отвори вратата да се кача колкото се може по-бързо. Видях го как клати глава укоризнено, когато чу, че казвам на шофьора да ме закара до „Барнис“.
Първият небостъргач, построен в центъра на Ню Йорк, на Двайсет и трета улица, се нарича „Флатайрън Билдинг“ и се намира в южния й край, до кръстовището на Пето авеню и Бродуей — натруфена, старомодна, триъгълна антика, извисявала се някога величествено над започващия да избуява град, която сега, няколко поколения по-късно, продължаваше да се извисява, но вече втренчените й като очи прозорци гледаха малко тъжно, помътнели от мръсотията на новото време. Бе тъжна постройка — името и историята й бяха почти забравени след толкова много време. Беше преживяла какво ли не, но въпреки това се издигаше като крепост сред мравуняк.
На седемнайстия етаж, в острия връх на сградата, се намираше офисът на Ал Де Векио. Вратата имаше три ключалки, а на табелата с форма на златен лист пишеше просто „АДВ Ко“ — елегантно и неясно, обезкуражаващо за адвокатите и въпреки това добре известно, предизвикващо страхопочитание в някои среди име.
Две секретарки и един възрастен човек със старомодни ръкавели и стара зелена козирка работеха в помещение, пълно със съвременно оборудване, но кабинетът на самия Ал беше в предния край на триъгълника, откъдето можеше да наблюдава града, както капитан от мостика наблюдава своя кораб. Кафеварката продължаваше да вари кафе непрекъснато, малкият хладилник бе все така пълен с вносни колбаси и сирене, а едната стена не се виждаше от математически книги, които само Айнщайн би могъл да разбере. Двата люлеещи се стола от щабната палатка в Англия също бяха тук. Перилата им бяха протрити, а нежните извивки на твърдото дърво — значително изтънели от дълга употреба, но все така дяволски изящни, както и преди. Много генерали се бяха отпускали върху тях и лекото им поклащане бе родило множество стратегически решения.
— Носталгия ли те гони? — попита ме Ал.
— Късно си се родил, приятел.
— Така е — ухили се той. — Кафе?
— Не, благодаря.
— Парче салам? „Геноа“? Получих го миналата седмица. Пикантен колкото си щеш. Миризмата му се усеща с часове след като го ядеш.
— Аха. Все още помня последния, който си поделихме.
— Ужасна смрад, като се оригнеш в противогаза, нали?
— Жестока. Не знам как вие, макаронаджиите, можете да ядете подобно нещо.
— А вие, ирландците, как се тъпчете с говеждо със зеле и картофено пюре? Селяшка храна!
— Само когато имаме пари.
— Досега трябва да си преял — отбеляза Ал.
— Радвам се, че си проучил, капитане.
— О, ти винаги си ми бил интересен. — Той задържа чашата си под чучура на кафеварката, докато се напълни с кафе, сложи захар и се върна до люлеещия се стол. — Малкото италианче от бедния край на Кухнята на Ада се чуди що за птица е богатото хлапе от голямото имение. В униформа всички бяхме еднакви, но разликата все пак се чувстваше.
— Продължавай да говориш — казах аз. — Как се чувства един пълен с предразсъдъци тип, изкачил се до горните етажи на града, когато се замисли за някогашната тиня?
— Страхотно. Не преставам да го изтъквам пред хората от старата шайка, които все още се навъртат наоколо. Харесват ми завистливите им погледи. Всички мислят, че съм от Мафията.
— Ти казваш ли им, че не си?
— Не. Това вдъхва респект. Особено на младите нехранимайковци, които използвам понякога.
— Ако истинските босове научат, може да ти подпалят чергата.
— Опитаха се. Само веднъж. Сега и те ме уважават.
— Как го постигна?
— Много лесно. Използвах името ти.
— Трябва да е имало голям ефект.
Ал се ухили бавно, потънал в спомени.
— Ще се изненадаш, Куче. Изпратиха трите си най-добри горили да те очистят и никой повече не чу за тях. Чисто и просто изчезнаха. Никакви трупове. Никакви слухове. Пълно и внезапно изпаряване, сякаш никога не са съществували, а три дни след изчезването на всеки от тях, нечия разкошна вила лумваше в пламъци. Тайнствено се взривяваха и луксозни яхти. И да не забравя един тип в Неапол, когото старите момчета от Френската съпротива заклеймиха като сътрудник на нацистите, с помощта на нови, неопровержими доказателства. Обесиха го на камбанарията на църквата, която сам беше финансирал.
— Направил си го през главата ми, момче.
— Че как иначе? — В гласа му се прокрадна сарказъм. — Да кажем, че съм много досетлив. А ти не рискуваш ли, като се показваш извън обичайното си поле на действие?
— Ал, имаш страхотно въображение.
Той кимна и ме погледна в очите.
— Надявам се, че и твоето е такова. Човек с твоите белези е оставил страхотни белези върху нещата оттатък. Тук също. Славата ти се носи, Куче. Ясно и отчетливо. Защо не се прибра у дома заедно с всички останали?
— Светският футбол не е по вкуса ми.
— Куче, с акъл като твоя би могъл да сложиш ръка върху цялата „Барин Индъстриз“. Старецът щеше да има полза от теб.
— Искам само десетте хиляди — отвърнах.
Ал отряза още едно парче салам, обели го и извади от хладилника две ледени бири. Отвори ги и ми подаде едната.
— Сигурен ли си, че не искаш малко „Геноа“?
Поклатих глава и взех бирата. Беше резлива и с приятен вкус.
— Искам само да докладваш, приятел.
— Знаеш ли, струва ми се, че преди те харесвах повече. Станал си проклет копелдак. — Ал нямаше
