нужда да гледа никакви папки. Всичко бе подредено в главата му до най-малката подробност. Когато изяде салама, той се загледа за миг през прозореца и след това се обърна към мен. — Искаш да чуеш всичко ли?
— Само резюме.
— Добре. Ето какво. „Барин Индъстриз“ все още е апетитно хапче на борсата, освен ако някоя умна глава от Комисията по ценните книжа не реши да порови в делата й както трябва. Произвеждат благодарение на правителствени контракти и стари инвеститори, които все още смятат, че дядо ти е най- великият човек, който някога се е раждал. Но са в периферията. Оборудването е безнадеждно остаряло и все още съществува единствено защото старецът навремето е купувал най-добрите оригинални инсталации. Двама от старите служители за малко да измъкнат „Барин Индъстриз“ от блатото, като разработили един страничен продукт, но се намесили от защитата на околната среда, а този страничен продукт струва повече от самия продукт. Братовчедите ти решили да ги измамят и двамата така се напушили, че напуснали и умрели за по-малко от година, отнасяйки тайната със себе си.
— И каква е била тя?
— Ако ти кажа, няма да повярваш.
— Опитай.
— Е, добре. Антигравитационно устройство.
— Хайде, Ал, зарежи глупостите.
— Нали ти казах! — Той се отпусна на стола си и се усмихна. — Видях го, Куче. Малко, приличащо на мрамор бижу, което застава там, където го оставиш — на метър от земята, на десет… където и да било. Ако го хвърлиш, не пада. Ако го оставиш неподвижно, стои на мястото си.
— Така ли?
— Дявол да го вземе, нямаш никакви емоции! Знаеш ли какво би могло да означава това?
— Разбира се.
— Тогава кажи нещо!
— Радвам се, че никой не е успял да го вземе от тях.
— Това изобретение струва най-малко милиард, Куче.
— Глупости. Властите щяха да го конфискуват или пък някой щеше да ги притисне да му го дадат. Постъпили са умно.
— Не ми вярваш за това нещо, нали?
— Защо да не ти вярвам?
— Защото не изглеждаш развълнуван.
— Ал, имам си достатъчно неприятности с гравитацията, за да се тревожа и за антигравитацията. — Почувствах как устните ми се разтеглят встрани. — Но идеята е дяволски интересна. Можеш да вземеш някоя курва и…
— Ето пак!
— Все едно. Продължавай с „Барин Индъстриз“.
Ал ме погледна, поклати отвратено глава и се усмихна криво.
— „Барин“ ще изгърми. Взели са всички възможни кредити единствено срещу недвижимото имущество, което притежават, но са на самия край. Все още могат да работят на дребно, но големите договори им се разминават. Не са в състояние да произвеждат по-модерни продукти и със сигурност не могат да се включат в сроковете, които налагат новите поръчки. Наскоро братовчедите ти сключиха един контракт, който ще ги закопае, а след това ще дойдат лешоядите и ще ги налапат, както се казва, с все парцалите.
— Кои са лешоядите, Ал?
— Чувал ли си някога за Крос Макмилън?
Изсмях се тихо, извадих цигара от отворения пакет на масата и я запалих.
— Разбира се. Неговият старец и дядо ми бяха смъртни врагове. Самият той се роди, когато баща му беше прехвърлил шейсетте и стана най-големият калтак в областта. Този кучи син веднъж ме изпрати в нокаут, защото помогнах на една кукличка да занесе покупките си до колата. Беше с осем години по-голям от мен и тичаше след задника й. Не искаше никой да му се пречка. Кой знае за какъв майстор се е вземал.
— И ти сложи фойерверк под колата му?
— Не. Един ден го цапардосах с камък по главата и хукнах колкото ме държат краката. Не успя да ме хване.
— Както и да е. Той държи братовчедите ти. Той е големият лешояд. В момента разполага с милиони, с които се чуди какво да прави и единствено желае да лапне „Барин Индъстриз“.
— Остави го да го направи.
— Ще лапне и твоите десет хиляди.
— Убеден ли си?
— Ако щеш вярвай. — Ал се протегна, отряза си още едно парче салам и отхапа края му с нескрито удоволствие. — Само почакай.
— Къде отидоха, Ал?
— Парите ли?
Кимнах.
— Не познаваш ли братовчедите си?
— Кажи ми. Затова съм дошъл.
— При това си клиент, който плаща. — Ал преглътна парчето салам, оригна и отпи глътка бира. — Това е все едно да извадиш скелетите от гардероба.
— Няма значение. Както сам каза, аз съм клиентът.
— Окей, Куче — съгласи се Ал. — Погребението ще е твоето.
— Не носи цветя.
— Добре. Ако си спомняш, всички акции на „Барин“ останаха в семейството. Поне контролният пакет.
— Петдесет и седем процента — припомних му.
— Точно така. И според условията на завещанието, нито ти, нито братовчед ти Алфред, нито Денисън имате право да продавате.
— Така е.
— Те имат по петнайсет процента, а останалото отиде у Веда, Пам и Люсила. Старецът искаше момичетата да имат повече, за да са привлекателни за евентуалните съпрузи.
— Да — кимнах кисело. — И си ги получиха. Освен Веда.
— Помниш ли ги?
— Твърде добре, приятелю.
— В случай, че си забравил, те са по-възрастни от теб. Както и да е. Помниш ли порока на Веда?
— Заровете?
— Куче, тя пипа с повече стил. Братовчедка ти Веда откри Лас Вегас. Сдуши се с някои от тукашните комарджии и от хитреците, които действат в Хавана. Тя пропадна, Куче. Не, нямам предвид сексуално. Лудата кучка пропиля всичко, което имаше и заложи куп неща, които нямаше. В момента живее от приходите, които получава от малък пакет осигуровки, спечелен в началото, при един щастлив удар. Ако не беше той, трябваше да си изкарва хляба с проституция.
— Глупачка — промърморих аз. — Нямаше да спечели и цент като курва.
— Не си я виждал от доста време. Струва ми се, че вади добра стока на пазара. Мори Шапиро изчисти дълговете й, също и Хамилтън от веригата театри. Бива си я. Здрава е като тухлена постройка. Няма ум, но има тяло. И чувам, че била и талантлива. Истинска секс машина… нещо като ретро кола с нов двигател. Стил, качество, цвят, но малко стара.
— Остават Пам и Люсила.
— Нищо ново под слънцето. Съпругът на Пам, Марвин Гейтс, се остави да го пипнат в измама при една малка, елегантна операция и се наложи Пам да го вади под гаранция. Или трябваше да плати, или да му ходи на свиждане в затвора. Предпочете да плати и сега Марвин се е превърнал в персонален лизач на задника й. Не си отваря устата, освен когато тя му каже кога, къде и как. Мисля, че се сещаш какво имам
