Секс капан

предвид.

— Като си спомня сексуалните предпочитания на Пам, струва ми се, че да — отвърнах аз. — А Люсила?

— Прекалено много лукс. Един ден се събуди и се оказа, че всичко е пропиляно. Ривиерата, Париж и Рим сега са само спомени за нея. Този, за който се омъжи… Как му беше името?

— Саймън.

— Да, Саймън… Той продаде конете си за поло и състезателните си коли. Разведе се с нея в Мексико, ожени се за някаква възрастна дама, а Люсила остана да съзерцава снимките си от Ривиерата, Париж и Рим.

— Тъжна работа.

— Нали? Но пък съвсем типична. Кой беше казал, че няма нищо ново под слънцето?

— Някой мъдрец — подсказах му аз.

— Най-жестокото е — продължи Ал, — че Алфред и Денисън не знаят нищо за тези неща. Те предполагат, че братовчедките им все още притежават всичките си акции, така че ги навиват да им продадат контрола върху тях. Но те не искат и да чуят… Не че не биха го направили, ако можеха… Просто не могат. Вече няма какво да продават, така че Ал и Дени притежават тридесет процента от нищо, а Крос Макмилън е готов да се протегне и да сграбчи всичко. Вече притежава доста солиден пакет от починалите първи инвеститори и ако някога се стигне до близък бой, той ще прибере всичко.

— Може би няма.

— Помисли, Куче. Тези твои братовчедки пратиха всичко по дяволите. Който е купил от тях, се е минал и рано или късно акциите ще плъзнат навсякъде. Те са пълен боклук и никой вече не се интересува от тях.

— Не се знае.

Ал се втренчи в мен продължително и малките му очички сякаш се опитваха да прочетат мислите ми. Най-накрая успяха.

— Прав си — заяви той.

— А защо не? — попитах. — Както сам каза, те са пълен боклук.

Той отново ме изгледа продължително.

— Макмилън ще те убие. Ухилих му се.

— Той иска всичко — продължи Ал — „Барин Индъстриз“, имота в Мондо Бийч… заводите. Ще си отмъсти на дядо ти.

— Да върви на майната си.

— Няма да е толкова лесно, Куче. Казах ти, че този човек е лешояд. Има пари, има и власт. „Барин Индъстриз“ за него са само играчка, с която да се забавлява. Занимава се с финанси в международен мащаб. Може да купи всичко, което поиска.

Дръпнах дълбоко от цигарата и издишах дима в празната бирена кутия.

— Почти всичко, Ал — отбелязах аз. — Или може би ще ми кажеш нещо и по този въпрос?

— Достатъчно е да погледнеш жена му малко по-особено и си мъртъв, приятелю. У-М-Р-Я- Л.

— Нямам такова намерение. Просто казах, че има някои неща, които чисто и просто не могат да се купят.

— Куче, ти си луд. Тези двамата са влюбени до уши. Винаги са били.

— Да, знам.

— Може би възрастта е оказала някакво влияние, но то е незначително. Влюбени са един в друг и в това не може да има никакво съмнение.

— Нямах предвид това.

— А какво тогава?

— В момента е без значение.

Останахме да се люлеем на столовете още няколко минути, загледани към Бродуей. На север от Трийсет и четвърта улица един сив облак бе започнал да обгръща Емпайър Стейт Билдинг.

— Ще вали — отбелязах аз.

За първи път лицето на Ал Де Векио се превърна в самата угриженост. Никога досега не го бях виждал такъв. Сякаш се бе намъкнал в чужда лисича дупка и бе открил, че е пълна с лайна.

— Изобщо не трябваше да отговарям на писмото ти — въздъхна той.

РАЗМИСЛИ: АЛ ДЕ ВЕКИО

КОЙ, ПО дяволите, е той сега? Мислиш си, че си опознал някого след четири години война и куршуми, а той изгасна като напикан фас от пура — и човекът, когото си познавал, вече го няма.

— Слушай, нали искаше да летиш на Спитфайър?

— Сега ли?

— Майоре, ако не бе това момиче… дъщеря на един от сенаторите ви… ако то не беше попитало за мен… ръце, протегнати през океана и такива глупости, нали разбираш? Самолетът е първокласен и досега дори не е одраскан. Има само два безобидни разузнавателни полета до пристанището за подводници…

— Брониран ли е?

— Изцяло.

— Ако си навлека някоя неприятност заради това…

— Глупости, майоре, подготвил съм всичко. Бийнзи, Джери и Таг ще са зад теб. Добри момчета. Общо имат дванадесет попадения. Сравнително нови са и не са като теб, но нали каза, че искаш да летиш със Спитфайъра…

— И няма да запишат часовете в досието ми?

— Гарантирам. О, за нищо на света не бих се изправил пред стария Снарли… Разбрах, че снимал разправии с лекарите на ескадрилата заради липсващите полети, но не забравяй, че именно малката ми племенница отмъкна летателните ти дневници. Добра работа свърши, нали?

— Да, чудесна.

— Лошо е, че ви сменят толкова бързо. Войната наистина е страхотна. Кажи ми, майоре, защо не искаш да се прибереш у дома?

— Дълга история, приятелю. А и както каза, войната е страхотна. Винаги съм искал да летя на Спитфайър. Добре ли се държи този сандък?

— Би трябвало да знаеш, майоре. Много по-добре от Деветките. Не забравяй да ми намериш свободна мадама при следващия полет до Нюрмберг. Там в една ферма, живее някаква особено зла особа, която едва не намушка задника ми с вила за сено, когато излизах от имота й. Едва се отървах. Ако не беше малката красавица оттатък реката, която винаги имала слабост към синовете на Джон Бул, едва ли щях да се измъкна. Интересно преживяване беше онова.

— Вие, англичаните, сте побъркани — каза Кучето.

— Но и решителни, трябва да признаеш.

— Разбира се. Щом ще чукаш дъщеря на сенатор…

— О, просто се опитвам да подобря отношенията ни с населението на колонията, майоре. Приятен полет със Спитфайъра, старче. Механикът ми се е погрижил за всичко. Ще съм ти благодарен, ако го върнеш малко или много здрав. Старият Снарли има набито око и ще забележи дупка от куршум или нещо такова. Освен това знае, че новата ми бричка още е девствена. Непробита, така да се каже.

— Добре.

— Е, успех.

— Куче — попитах го веднъж, — защо, по дяволите, се натискаш за допълнителни полети? Отдавна можеше да си се прибрал у дома. Харесва ти тази безумна война ли?

— Ценен опит — отговори той. — Човек или оцелява, или не. Поеми най-тежкото сега, после