Не ме остави да довърша.
— Тайгър… Да кажа ли че съжалявам?
— Разбира се, скъпа, но може да не свърши работа. Този случай е нещо различно. Като последния път е, когато всички бяхме в опасност.
— Зная.
— Глупости, знаеш! Вече има няколко мъртви. — Грабнах оръжието си с влажна от пот ръка и го пъхнах в кобура, просто за да не трепери ръката ми.
Чух как тя рязко си пое въздух и в гласа й прозвуча силно вълнение, когато каза:
— Каквото поискаш, ще го направя, скъпи! — в думите и се долавяше акцент от Лондон, малко по-силен от обикновено.
Дявол да го вземе, какво очаквам? Получавам много повече, отколкото заслужавам.
— Днес ще работиш ли?
Тя беше преводачка в ООН, но бе свързана и с британското посолство. Имаше предварителна подготовка от Англия, което я правеше подходяща за много неща. Неща, които тя никога не споменаваше, но аз знаех за тях. В свободното време от официалната й работа тя присъстваше на строго секретни срещи на хора от посолството и при необходимост действаше като куриер или агент на високопоставени служители.
— Ще бъда в Генералната асамблея до 11 ч. След това имам лична писмена работа. Нищо, което да не може да почака.
— Добре. Сега слушай и не задавай въпроси. Имаш опашка, човек от CIA на име Албърт Катър. — Описах го набързо и допълних: — Там е, за да те пази, но и да се добере до мен. Точно сега съм загазил. Когато стигнеш в офиса си, направи така, че момчетата ти да го забележат. Ако не можеш, откачи се от него и ела на Бристъл Енд — онова малко ресторантче за риба, в което веднъж те водих.
— Спомням си го.
— Донеси куфар с дрехи… — погледнах Соня и я премерих разсеяно, — номер 12, сложи тъмни очила, шлифер, шапка… всичко, което може да дегизира една жена. Ще те чакам по обяд.
— О’кей.
— Много добре, мила.
— Тайгър…
— Какво?
— Обичам те. Понякога… ти ме объркваш, но аз разбирам.
— Тогава, къде по дяволите ходиш нощем? — попитах, като не успях да се преборя с безпокойството в гласа си.
Рондин леко се засмя, както се смеят жените, когато знаят, че те държат в напрежение.
— Значи би искал да знаеш? — попита закачливо тя за финал.
Соня също се усмихваше, но с очи; усмихваше се със спомена за изминалата нощ и сутрин, и с тържеството на една жена над друга жена, когато „наградата“ е мъж.
— Тази, на която се обади — попита тя, — твоето момиче ли е?
— Щяхме да се женим, точно когато започна тази история.
— О, съжалявам, но сега разбирам страстта ти — пълните й чувствени устни се извиха в лека усмивка. — А мисля, че можеш да разбереш и моята. Не е добре, когато си много дълго без никого…
— Да.
— Тя никога няма да узнае, Тайгър.
— Да се надяваме, че няма.
— Съжаляваш ли?
Станах, отидох до нея и хванах лицето й в ръцете си. Красива беше, застанала на пълната светлина на слънцето, което правеше пепеляворусата й коса почти бяла.
— Не, бейби, без съжаления. Беше прекрасно и необходимо. Ти си истинска жена.
Тя се надигна, целуна ме леко, отдръпна се да огледа лицето ми, а после се върна в ръцете ми в нов изблик на зазоряване, притискаше се до мен така, че всяка извивка на тялото й прилепваше до моето. Пръстите й се забиха в гърба ми, а езикът й търсеше отговор и когато най-накрая я оттласнах леко, тя каза:
— Надявам се… Не е свършило, тигре мой?
Повдигнах с ръка брадичката й:
— Нека да не насилваме късмета си.
В десет часа слязох във фоайето и се обадих на полковника от автомат. Веднага вдигна, помоли някой да излезе от стаята и каза:
— „Чист“ ли си?
— Да.
— Тогава да ти предам набързо. CIA разпознаха единия от двамата, които си оставил. Идентификацията идва чак чрез Мексико Сити. Бил заловен след убийство, но избягал и явно е дошъл в Щатите с друга задача. Интерпол го има в компютрите. Той е убиец със солидно минало. Засега нямаме нищо за другия, с изключение на обувките му. Чужди са. Няма снимки или отпечатъци в архивите тук, но нашите хора отвъд океана ще ни изпратят информация.
— Някой им дава заповеди оттук!
— Разбира се. Можем да локализираме мозъка на операцията, но не и да разрушим каналите им за свръзка, за да стигнем до ядрото. Включили са всичките си специалисти в този проект и не биха допуснали нещо да им попречи.
— А Соня Девъл?
— Службите, включително и IATS, запазват мълчание. Междувременно всички агенции са уведомени и екипите я „разработват“. Колко дълго ще я държиш?
— Докато работата бъде свършена. А можеш ли да поразкараш досадниците от главата ми?
— Няма начин, Тайгър. Никакъв. Заради старите ни връзки ме наблюдават, за да засекат дали съм в контакт с теб.
— Разбрали са, че ми предават информация?
— Може би се досещат. Сигурно ще има някой на телефона ми отсега нататък.
— Тогава оставяй съобщения за мен при Джордж в „Блу Рибън“ или на Уоли Гибънс. Ще ги вземам оттам.
— Добре. И се пази, не си търси куршума…
— Разбира се.
По обед напуснах хотела със Соня под ръка. Надявах се на късмет да не ни забележат и хванах такси до Бристъл Енд. Беше малко заведение за риба и пържени картофки, отворено от един лондончанин в Уест Сайд, и имаше добра клиентела от моряци. Една вечер на Рондин се й се бе дояло риба и картофки, и Уоли Гибънс ми каза за това място. За репортера следващото най-хубаво и важно нещо след новините, бе стомахът му, и той полагаше съответните грижи.
Имаше само няколко посетители на тезгяха. Посочих ъгловата маса в дъното, поръчах 3 порции и бира и седнах с лице към вратата. Знаех, че съм изнервен, но не съзнавах до каква степен, докато Рондин не влезе. Скочих да я посрещна. Типовете наоколо — барманът и клиентите ни изгледаха одобрително — рядко виждаха такова нещо. Някой полушепнешком каза:
— Има дори две. Някои момчета вадят страшен късмет?
Запознах двете дами, оставих ги да седнат една до друга, а аз се настаних срещу тях и запознах набързо Рондин със събитията. Накрая добавих:
— Искам тя да напусне града. Някъде, където да остане, без да я виждат, докато се добера до Мартрел.
Рондин кимна.
— Помниш ли Бъртън Селуик?
