— Как мога да го забравя?
— Той замина и няма да се върне още един месец. Преди да тръгне за Англия, каза, че мога да ползвам лятната му къща в Кънектикът, когато пожелая. На малко повече от един час път е и имам ключове.
— Била ли си там?
— Няколко пъти. Идеална е. Трябва само един ден да се свърже ел-инсталацията. Мястото е добре заредено с храна.
— О’кей, ще я използваме. — Извадих няколко банкноти от джоба си и ги подадох на Рондин. — Наеми кола, заведи я там и веднага се връщай. Ако имаш нужда от нещо, набави го по път, защото искам Соня въобще да не излиза от къщата. Разбрано?
Соня попита:
— Безопасно ли е?
— Колкото може да бъде. Ако вашите хора те пипнат, може все още да си мишена. Дори съм ги виждал да унищожават четири човека, просто за да убият този, който им трябва. Не, не искам да те хванат. Все още. Стой в тази къща, докато се свържа с теб. Или се обади Рондин. Никой друг.
— Но Гейбън…
— Ще се добера до него, не се тревожи.
Когато свършихме обяда, момичетата отидоха в тоалетната с куфара. Соня Девъл бе сменила дрехите си, когато се върнаха. Шапката сполучливо скриваше лицето, а спуснатата й напред коса правеше високите й скули трудно забележими. С очилата ставаше почти незабележима.
Платих сметката, казах на Рондин, че ще се срещнем в „Блу Рибън“ в шест часа, качих ги в едно такси и тръгнах в обратна посока към пристана, за да хвана маршрутно такси, вместо да се отправям към оживени място, където щеше да има полицаи, скоро видели снимката ми.
На ъгъла си взех вестник, хвърлих поглед на заглавията и новините. Тройното убийство бе отбелязано с големи букви. Въпреки че бе сензационна новина, нищо не беше изтекло до пресата относно същността на нещата, така че разбрах колко плътно Вашингтон бе „покрил“ аферата.
Сгънах вестника под мишница, огледах се за такси и като не видях, тръгнах на юг с надеждата да хвана някое, идващо от града. Три преки по-нагоре все още не бях видял патрулна кола, която да се движи по улицата. За да намаля вероятността случайно да бъда забелязан от някое престараващо се ченге, небрежно пресякох улицата към вълнолома.
Корабът, на който вече завършваха товаренето, беше „Мейтланд“. Корабът на Клемънт Флетчър, човекът, който си хвърли парите за гайгеров брояч, без да успее да го използва. Чудех се, кой го бе задигнал. Пазарната му цена не си плащаше риска да блъснеш по най-мръсния начин един човек право в мътните води под моста и в прегръдките на смъртта.
Използвах своята прескарта, за да мина през портала, намерих шефа на пристанището и го попитах дали някои от моряците са тук.
— Ако търсиш работа, опитай в залата за наемане. Тези момчета не могат да ти помогнат.
— Не търся работа — отвърнах. — Само малко информация.
— Тогава се качи на кораба. Сигурно играят карти от другата страна, на слънце. Винаги се връщат по- рано, като свършат парите.
Изкачих се по мостчето и се придвижих през товара на палубата, докато чух гласове и плющене на карти. Имаше само двама там, с вид на излезли от мелница. Имаха нужда от бръснене и бяха силно махмурлии. Вместо с пари, играеха е кибритени клечки и дори не си направиха труд да ме погледнат, докато не хвърлих по една десетачка пред всеки от тях.
Тогава веднага станах център на внимание. Единият посочи банкнотата и попита:
— Е, за какво е това?
— За да си поговорим малко.
Те се спогледаха, кимнаха и същият каза:
— Стига да не ни караш да пускаме писма отвъд океана или да носим нещо на някой твой приятел. Това не можем.
— Това не ми трябва.
— Ами тогава ще говорим.
Седнах на ръба на пейката и бутнах шапката си назад.
— Сред екипажа имах един приятел. Клемънт Флетчър.
— А, да. „Смачкания.“ — обади се другия. — Напил се и паднал в реката. Същото направи и в Брюксел, само че го извадиха навреме. Можеше да падне и от тротоар.
— Спомняте ли си да е имал гайгеров брояч?
И двамата веднага кимнаха.
— Направо ни подлуди с това чудо. Все говореше, че ще направи голям удар някъде в Южна Америка.
— Пърдс?
— Точно така. Защо?
— Задигнали са му го.
Единият сви рамене и се ухили:
— Е, и какво? Там, където е сега, не може да го използва…
— Работата, приятелче, е в това, че искам да зная кой го е задигнал.
Той ме погледна, протегна се и каза:
— Искаш ли да ти кажа нещо? Не е добре, когато някой започне да тършува в нещата на екипажа. Досега не съм имал пътуване, при което някой от моряците да не е имал „лека ръка“. Понякога го хващат и под палубата става забавно… После човекът повече никога не пипа чуждо…
— Това не се е случило, докато сте били по море. Корабът е бил на пристанището, точно тук.
— Същата работа. Щом като пристигнем и по целия кораб започват да се тълпят хора. Този път дойдоха от специалния отдел да търсят наркотици, за които се предполагаше, че са на борда. Претършуваха целия кораб и нищо не намериха. Дявол да го вземе, и ние можехме да им кажем, че няма. Мислиш ли, че не знаем, когато прекарват дрога? Нека да ти кажа нещо, шефе. Аз зная за тези неща, а и капитанът веднага получава доклад. Имам по-малък брат, в болницата в Кентъки, който опита дрога, докато беше в гимназията. Оттогава щом чуя за нещо такова на борда й…
— Кой друг беше тук?
— Както обикновено. Хора от граничната служба. Докери. Идваха и от кораборемонтното за дребни поправки. Всичко е законно. Ние се познаваме, нали?
Другият кимна и си взе картите.
— Старият Флеч често разправяше, че е хвърлил страшно много пари за тази машинка. Всичките си спестявания. И така от кораба тя се е намерила в заложна къща. Аз имах един невероятно хубав часовник, и с него стана така.
— Никой друг ли не е бил на борда?
— Не, докато Флеч се удави. Тогава един репортер дойде заедно с полицията. Стийв Манго трябваше да отиде и да го идентифицира. Мръсен номер. Дължеше ми десет долара.
Посочих банкнотата пред него.
— Е, току-що си ги върна.
Наоколо имаше 14 заложни къщи, които открих от телефонния указател. Обиколих ги всичките, като търсех заложен гайгеров брояч, но нямаше никъде. Търсех всъщност и нещо написано, заради почерка на този, който го е заложил, но изглежда, че е бил хитър и го е дал някъде в друга част на града. Да се провери всичко е непосилна работа, така че след последното място от списъка ми, се отказах.
Но имаше нещо в цялата работа, което не схващах. Не можех да си позволя риска да ме хванат, като издирвам нещо, което вече не би помогнало на Флетчър, така че казах „чао“ на „Мейтланд“, взех такси и отидох в „Блу Рибън“. Беше близо шест часа и исках да съм сигурен, че ще видя Рондин, когато влиза.
Вече бяха надошли много хора, така че казах на келнера да ме заведе в заден салон и отидох в телефонната кабина. Имаше една любопитна подробност в смъртта на Флетчър, нещо, което ми хрумна в момента, и трябваше да го проверя. Ако се е навирал навсякъде по кораба със смахнатия си гайгеров брояч, може да е попаднал на нещо друго… Или някой си е помислил, че е. Не е кой знае колко трудно да очистиш
