Не откри нищо нередно и със странна и внушителна безтегловна грациозност се затича обратно към кораба.
Корос III заповяда да стартират модифицираното магнитно витло на Матлоф/Фенъли и Манмът усети и регистрира промяната в енергията на кораба, когато устройството на носа генерира витлово поле с радиус хиляда и четиристотин километра — изтласкваше свободни йони и концентрираше събиращия се слънчев вятър.
„Кога скоростта ще се понижи достатъчно, за да спрем при Марс?“ попита по общия канал Манмът, като си мислеше, че ще му отговори Орфу.
Ала получи отговор от надменния Корос III. „Тъй като скоростта на кораба се понижава и се увеличава ефикасната зона на витлото, без температурата на платното да достигне точката си на топене при хиляда и седемстотин градуса, корабната маса е равна на четири по десет на шеста степен и следователно понижаването на сегашната ни скорост от нула цяло хиляда деветстотин деветдесет и две на нула цяло нула нула едно от скоростта на светлината — точката на сигурно пресичане — ще отнеме двайсет и три цяло и шест десети стандартни години“.
„Двайсет и три цяло и шест десети стандартни години!“ — извика Манмът по общия канал. Щяха да имат повече време за обсъждания, отколкото се надяваше.
„Това ще ни забави само до все още високата скорост триста километра в секунда — поясни Корос III. — Навлизането в системата с една хилядна от скоростта на светлината никак не е лесна работа“.
„Явно ни очаква тежко кацане на Марс“ — отбеляза Манмът.
Орфу избоботи по канала.
В разговора се включи калистанският навигатор. „Понижаването на скоростта ни няма да зависи само от йонното борово платно, Манмът. Самият полет ще отнеме по-малко от единайсет стандартни дни. И скоростта ни при влизане в марсианска орбита ще е под шест километра в секунда“.
„Това вече е по-добре — рече Манмът. Намираше се в контролната люлка на «Смуглата дама», ала познатите му сензори и средства за управление бяха тъмни. Чувстваше се странно да получава всички данни от сензорите на по-големия кораб вместо от своята животоподдържаща система. — Откъде идва разликата?“
„От слънчевия вятър — отговори по кабелната връзка на яслата Орфу. — Тук той има средна скорост тристатина километра в секунда и йонната му плътност е десет на шеста степен протона в кубичен метър. Ние потеглихме с половин резервоар юпитерски водород и четвърт резервоар деутерий и с помощта на витлото на Матлоф/Фенъли ще извлечем още от слънчевия вятър, за да запалим четирите ядрени двигателя на носа точно след като подминем Слънцето. Оттам ще започне истинското понижаване на скоростта“.
„Нямам търпение“ — отвърна Манмът.
„И аз“ — съгласи се Орфу от Йо. Манмът си помисли, че великанският моравек или няма усет за ирония, или има доста черно чувство за хумор.
Докато корабът прелиташе на около сто и четирийсет милиона километра над астероидния пояс, Манмът четеше „A la recherche du temps perdu“ — „По следите на изгубеното време“ от Пруст.
Орфу беше свалил френския език с всичките му класически тънкости, наред с романа и биографични сведения за Пруст, но в крайна сметка Манмът прочете книгата в петте английски превода, тъй като английският беше изгубеният език, върху който съсредоточаваше проучванията си през последния з-век и половина, и се чувстваше по-уверен да преценява литература на него. Орфу се бе подсмихнал на това и беше напомнил на по-дребния моравек, че сравнението на Пруст с любимия на Манмът Шекспир е грешка, че двамата са толкова различни, колкото е различен скалистият, тераформиран вътрешносистемен свят, за който пътуваха, от познатите им Юпитерови луни, ала Манмът въпреки това го прочете на английски.
Когато свърши — разбираше, че това е само повърхностен многократен прочит, обаче нямаше търпение да започнат диалога — се свърза с Орфу по теснолъчевия канал, тъй като йонийският моравек беше напуснал яслата си и отново проверяваше боровото платно, този път здраво завързан със спасителни въжета заради понижаването на скоростта.
„Не знам — каза Манмът. — Просто не разбирам. Всичко това ми прилича на възбудени размисли на естет“.
„На естет ли? — Орфу завъртя едно от комуникационните си стълбчета, за да засече тесния лъч, докато манипулаторите и камшичетата му заваряваха една кабелна връзка. Манмът го наблюдаваше по задната видеокамера и бялата волтова дъга му приличаше на звезда на черния фон на платното зад тромавата грамада на йониеца. — За Пруст ли говориш, Манмът, или за неговия разказвач Марсел?“
„Да не би да има разлика?“ Още докато пращаше този саркастичен въпрос, Манмът разбра, че не е справедлив. През последните дванайсет з-години бе пратил на Орфу стотици, може би дори хиляди имейли, в които му обясняваше разликата между Поета „Уил“ в сонетите и историческия творец Шекспир. Подозираше, че въпреки плътността и непроницаемостта на Пруст самоличността на автора и героите му са също толкова сложни.
Орфу от Йо не обърна внимание на въпроса му и отговори: „Признай, че комичното въображение на Пруст ти е харесало. Той преди всичко е сатирик“.
„Нима има комично въображение? Забелязах известна комедийност в творбата“. Манмът не се шегуваше. Не че човешкото чувство за хумор му беше чуждо, на него и изобщо на моравеките — дори най- древните самоеволюиращи, съвсем смътно разумни роботи от началото на епохата на космическите полети, създадени и пратени от хората преди рубиконовата пандемия, бяха програмирани да разбират хумор. Общуването с човеците, истинското двустранно общуване, не бе възможно без хумор. Той беше също толкова човешки, колкото гнева, логиката, ревността и гордостта, все елементи, които Манмът бе открил и отбелязал в безкрайния роман на французина. Обаче Пруст — комик? Неговите образи — комични герои? Не го виждаше така и ако Орфу имаше право, пропускът му беше невероятен. Именно Манмът десетилетия наред бе търсил игрословиците и сатирата в пиесите на Барда, именно той беше изровил и най-скритата ирония в сонетите на Шекспир.
„Виж — чу, докато Орфу тичаше обратно към кораба по опънатото бъкивъглеродно въже. Реактивните дюзи пулсираха. — Прочети пак тази част от «Една любов на Суан», където, заробен от невярната и капризна Одет, Суан използва цялото си умение на емоционален изнудвач, за да не я пусне в театъра сама. Открий хумора тук, приятелю“. И свали текста.
— Заклевам ти се — казваше й той няколко минути преди тръгването й за театъра, — че когато те моля да не отиваш, ако бях егоист, дълбоко в себе си щях да предпочета ти да ми откажеш, защото имам най- различни задължения тази вечер; ще се уловя сам в клопката си и ще бъда сериозно затруднен, ако противно на всичките ми очаквания ти ми отговориш, че няма да отидеш. Но моите задължения, моите развлечения не са най-главното. Аз съм длъжен да мисля за тебе. Може би ще дойде ден, когато, напълно отдалечен от тебе, ти с право ще ме упрекнеш, че не съм те предупреждавал в решителните мигове, когато съм чувствал, че постъпките ти заслужават строго порицание, че те постепенно подкопават любовта. Как да ти кажа, в този случай важното не е „Нощта на Клеопатра“ (що за заглавие!). Важното е дали ти си толкова ниско в интелектуално отношение същество, същество, лишено едва ли не от всяко очарование, презряно същество, неспособно да се откаже от едно развлечение. Как би могъл човек да те обича, ако действително си такава? Ами че ти тогава не си личност, не си дори несъвършено създание, податливо поне на усъвършенстване. В такъв случай си безформена течност, която се люшка накъдето я излееш, риба без памет и разсъдък, която сто пъти на ден се блъска в стъклата на аквариума, без да проумее, че те не са вода. Не разбираш ли, че в резултат на твоя отговор — не казвам естествено, че веднага ще престана да те обичам — ти няма вече да ми се струваш така желана, ако разбера, че не си личност, че стоиш по-долу от всичко, че не бих могъл да те поставя над нищо. Естествено аз бих могъл да те помоля — без да ти изтъквам всички тия доводи — да не отиваш на тази нищо и никаква „Нощ на Клеопатра“ (не бих искал дори да си мърся езика с това име, но ти ме принуждаваш!), уверен, че ти всъщност ще отидеш. Но понеже съм решил да държа сметка за отговора ти и да си направя съответните изводи, сметнах, че е по-честно да те предупредя.
От известно време Одет даваше признаци на вълнение и колебливост. Понеже не виждаше нищо смислено в цялата тая негова реч, ясно й беше, че може да я причисли към категорията „конско“ или към
