Илион

обичайните сцени на укори и молби; дългогодишният й опит с мъжете й даваше възможност да заключи, без да вникне в подробностите, че те произнасят подобни словоизлияния само когато са влюбени, а щом са влюбени, няма защо да изпълнява молбите им, тъй като това е най-добрият начин да се влюбят още по- силно. Затова би слушала най-спокойно Суан, ако не се тревожеше, че времето минава и ако той поговори още малко, в края на краищата „ще изпусне овертюрата“; впрочем тя му изтъкна това с нежна и смутена, но упорита усмивка.7

Манмът се засмя високо в тясната контролна кабина на „Смуглата дама“. Сега вече го виждаше. Блестящ хумор. При първия прочит на откъса се беше съсредоточил върху човешката ревност и очевидния опит на героя Суан да манипулира поведението на жената Одет. Сега му бе… ясно.

„Благодаря — каза той, докато шестметровият моравек с форма на мечоопашат рак се настаняваше в яслата си. — Струва ми се, че вече чувам струящия хумор. Оценявам го. Всичко е различно от духа, езика и структурата на Шекспир, обаче все пак нещо е… същото“.

„Маниакалният интерес към загадката какво е да си човек — предположи Орфу. — Твоят Шекспир разглежда всички аспекти на човешката природа от гледна точка на реакцията на героите към събитията. Героите на Пруст се заравят дълбоко в паметта, за да открият същите аспекти. Твоят Бард може би е като Корос Трети, който ръководи тази експедиция. Моят скъп Пруст по-скоро е като теб, обвит в пашкула на «Смуглата дама», ровещ надълбоко в търсене на географията на рифовете, твърдото дъно, други живи същества и целия свят с помощта на ехолот“.

Манмът обмисли думите му в продължение на няколко богати наносекунди. „Не виждам как твоят Пруст е разгадал загадката — или по-точно как се е опитал да я разгадае, освен чрез потъване в паметта“.

„Не само в паметта, приятелю Манмът, а и във времето“.

На десетки метри разстояние, скрит зад почти неуязвимия си и непробиваем двоен корпус на подводницата и носещия я кораб, Манмът се почувства така, сякаш йониецът се е пресегнал и го е докоснал някак лично, някак дълбоко.

„Времето е отделно от паметта — промълви по личния им канал Манмът. Говореше главно на себе си. — Но дали паметта е отделна от времето?“

„Точно така! — отекна гласът на Орфу. — Точно така. Героите на Пруст, на първо място «аз» или разказвачът «Марсел» но също и нашият нещастен Суан, имат три възможности да надушат и разгадаят непроницаемата загадка на живота. Техните три подхода са неуспешни, но самата история някак си успява, въпреки провала на своя разказвач и дори на автора!“

Манмът известно време мълчаливо мисли за това. Превключи зрението си от външна на вътрешна камера, към сложностите на самия кораб и неговото страховито кръгло платно, обърнато „надолу“ към скалите, към Пояса. Поиска пълно увеличение на образа и го получи.

На черния фон се премяташе самотен астероид. Нямаше опасност от удар. Не само, че техният кораб вече се намираше на сто и петдесет милиона километра над равнината на еклиптиката и с ослепителна скорост профучаваше покрай Пояса, но и този астероид — Манмът влезе в навигационните бази данни на Ри По и разпозна скалата като Гаспра — се отдалечаваше от тях. Въпреки това тя представляваше истински миниатюрен свят — в общите сведения се съобщаваше, че размерите й са двайсет на шестнайсет на единайсет километра — грамада с неправилна форма, напомняща на заострен картоф, цялата покрита с кратери. По-интересното беше, че в образа се забелязваха очевидни изкуствени елементи — прави линии, издълбани в скалата, проблясъци в тъмните кратери, групи светлинни източници върху сплескания „нос“ на астероида.

„Астровеки — тихо каза Орфу. Явно гледаше същия видеоизточник. — Из Пояса са пръснати няколко милиона“.

„Враждебно ли са настроени, както твърдят всички?“ Още щом прати въпроса, Манмът се разтревожи, че ще прозвучи уплашено.

„Не знам. Предполагам, че е така — защото са решили да еволюират в много по-конкурентна култура от нашата. Говори се, че се боят и ненавиждат постчовеците и откровено мразят нас, далечните моравеки. Корос Трети може би знае дали легендите за тяхната свирепост са верни“.

„Корос ли? Защо тъкмо той?“

„Малцина моравеки го знаят, но преди шейсетина з-години той ръководи експедиция до астероидите от името на Астейг/Че и Консорциума на Петте луни. С него имаше деветима моравеки. Върнаха се само още трима“.

Манмът се замисли за миг. Искаше му се да знае повече за оръжията — ако астровеките се опитаха да ги убият, дали разполагаха с енергийно оръжие или хиперкинетична ракета, която да улучи кораба им? Едва ли — не и при сегашната им скорост от над нула цяло сто деветдесет и три от скоростта на светлината. „Какви са трите начина, по които героите на Пруст са се опитали да разгадаят загадката на живота и не са успели?“ — попита той Орфу.

Едрият моравек от дълбокия космос се прокашля. „Първо тръгват по линията на аристократичността, титлата, рожденото право и земевладелското дворянство — започна Орфу. — Разказвачът Марсел в продължение на около две хиляди страници опитва по този път. Е, поне вярва, че по-важното благородство е особеност на характера. Обаче накрая не стигат доникъде“.

„Просто снобизъм“ — отбеляза Манмът.

„Изобщо не е просто снобизъм, приятелю — с оживен глас възрази Орфу. — Пруст е смятал снобизма за спойката, която държи обществото — всяко общество през всяка епоха. В книгата той го проучва на всички равнища и различните му проявления не престават да го интересуват“.

„За разлика от мен“ — тихо каза Манмът с надеждата, че тази откровеност няма да оскърби приятеля му.

Субзвуковото боботене на Орфу отново завибрира и увери Манмът, че не го е обидил.

„Кой е вторият път, по който се е опитал да отговори на загадката на живота?“ — попита той.

„Любовта“ — отвърна йониецът.

„Любовта ли?“ — повтори Манмът. По над трите хиляди страници на „По следите на изгубеното време“ имаше много любов, ала изглеждаше ужасно… безнадеждна.

„Любовта — изтътна Орфу. — Романтичната любов и физическото желание“.

„Искаш да кажеш романтичната любов, която Марсел — и Суан, естествено — изпитват към семейството си, към бабата на Марсел, така ли?“

„Не, Манмът, романтичната привързаност към познатите неща, към самия спомен и към хората, които попадат в областта на познатите неща“.

Европейският моравек погледна премятащия се астероид. Според инфобара на Ри По Гаспра се завърташе напълно около оста си за около седем стандартни часа. Манмът се зачуди дали такова място изобщо може да е източник на познатост, на романтична привързаност, за него или за което и да е друго разумно същество. „За разлика от мрачните морета на Европа“.

„Моля?“

Манмът усети, че органичните му пластове настръхват, когато разбра, че е размишлявал гласно по частния канал. „Нищо. Защо любовта не е довела до отговора на загадката на живота?“

„Защото Пруст е знаел — и неговите герои са открили, — че нито любовта, нито нейният по-благороден роднина, приятелството, могат да устоят на ентропийните мечове на ревността, скуката, познатостта и егоизма“ — отвърна Орфу и за пръв път в прякото им общуване на Манмът му се стори, че долавя тъжни нотки в гласа на едрия моравек.

„Никога ли?“

„Никога — потвърди Орфу и тежко въздъхна. — Спомняш ли си последните редове от «Една любов на Суан»? «И като си помисля само, че похабих толкова години от живота си, че исках да умра, че изживях най-голямата си любов заради жена, която не ми харесваше и изобщо не беше моя тип!»8“

„Забелязах, но тогава не знаех дали това трябва да е ужасно смешно, ужасно горчиво или неизразимо тъжно. Какво е по-точно?“