Ъмон отговори//
Ние виждаме
планините на слънчевата светлина]
Вече ми е по-лесно да се оправям с коаните на Ъмон. Спомням си времето преди възраждането на личността ми, когато учех на неговото аналогово коляно. Във висшата мисъл на Техноцентъра, това, което хората биха могли да нарекат дзен, четирите добродетели на Нирвана са: (1) неизменност, (2) радост, (3) лично съществуване и (4) чистота. Човешката философия е склонна да се вълнува от ценности, които могат да се категоризират като интелектуални, религиозни, морални и естетически. Ъмон и Устойчивите познават само една ценност — съществуването. Докато религиозните ценности могат да са относителни, интелектуалните — преходни, моралните — двусмислени, а естетическите зависят от наблюдателя, съществуването на което и да било нещо е безкрайно — като „планините на слънчевата светлина“ — и в това си качеството е равно на всички други неща и всички истини.
Ъмон не иска да умре.
Устойчивите се бяха противопоставили на собствения си бог и на колегите си ИИ, за да ми кажат това, за да ме създадат и да изберат Брон, Сол, Касад и другите за поклонничеството, да оставят някои отговори да изтекат до Гладстоун и други сенатори през вековете, така че човечеството да бъде предупредено, а сега и да започнат война в Техноцентъра.
Ъмон не иска да умре.
— Ъмон. ако Техноцентърът бъде унищожен, ще умреш ли?
[И няма смърт във цялата вселена ни знак за смърт/// ще има смърт/// о стон/ о стон/ за таз Омега бледа на повяхнал род]
Думите отново са мои или почти мои, взети от втория ми опит в този епичен разказ за залеза на божествата и за ролята на поета във войната на света с болката.
Ъмон нямаше да умре, ако телепортаторният дом на Техноцентъра бъдеше унищожен, но гладът на Абсолютния Интелект със сигурност щеше да. го обрече на гибел. Къде можеше да избяга, ако Мрежата- Техноцентър бъдеше унищожена? Имам видения на метасферата — онези безкрайни, сенчести пейзажи, където зад измамния хоризонт се движат тъмни сенки.
Знам, че Ъмон няма да отговори, ако го попитам.
Затова ще го питам нещо друго.
— Ами Променливите, какво искат те?
[Това което иска и Гладстоун
Край на симбиозата между ИИ и човечестото]
— Чрез унищожаване на човечеството ли?
[Очевидно]
— Защо?
[Ние ви заробихме
с мощ/
технология/
мъниста и дрънкулки
от устройства които никога не можете да построите
нито да разберете
Хокинговият двигател щеше да е ваш/
но телепортаторът/
векторните предаватели и приемници/
метасферата/
жезълът на смъртта>
никога
Както-лиуксите с пушки/коне/
одеяла/ножове/ и мъниста/
вие ги приехте/
прегърнахте ни/
и загубихте самите себе си
Но както белият човек/
раздаващ одеяла с едра шарка/
както робовладелецът в
плантацията си/
или в своето Werkschutze Dechenschule
Gusstahlfabrik/
ние загубихме самите себе си
Променливите искат да прекратят
симбиозата
като отрежат паразита/
човечеството]
— Ами Абсолютните? Искат ли да умрат? Да бъдат изместени от вашия лаком АЙ?
[Те мислят както мислехте вие
или както бе мислил вашият софистичен Морски Бог]
И Ъмон започва да рецитира стиховете, които бях оставил разстроен, не защото не ставаха като поезия, а защото не вярвах напълно в посланието, което носеха.
Това послание е предадено на обречените титани от Океан, богът на морето, на който му предстои да бъде детрониран. Това е пеан35 за еволюцията, написан, когато Чарлз Дарвин беше деветгодишен. Чувам думите, които си спомням, че написах през една октомврийска вечер преди девет столетия, преди цели светове и вселени, но сякаш също ги чувам за пръв път.
[О ти/ когото гняв разяжда! Който/ в страст и сгърчен от разгрома/ подхранваш своята агония! Накарай сетивата си да млъкнат/ ушите си закрий/ гласът ми не е бесен рев Но все пак чуй/ ти който/ искаш доказателства как ти/ доволен трябва да си да се унизиш/ и доказателството с мир ще те изпълни/ ако приемеш го със цялата му истина Ний падаме по воля на Природата/ а не от силата на гръм/ или на Юпитер О Сатурн велики ти пресял си всеки атом на вселената но тъй като си Цар/
и заслепен си от безкрайната си царственост/ една сумрачна уличка пропуснал си/ по нея скитах се да търся вечна истина Най-първа/ защото ти не бе най-първата от силите/ но пък не си последнатаА това е невъзможно Не си началото нито пък края/ от Хаоса и майчиния Мрак дошла е Светлина/ плодовете първи на тази вътрешна кавга/ таз мрачна буря/ що/ о чуден край/ узряла в себе си сама е Часът дошъл е веч а с него Светлина/ и Светлина/ пораждайки връз собствения си създател/ веднага хвърли и цялата материя огромна в Живот превърна И в този точно час/ нашият произход/ Небето/ и Земята/ бяха явни// Тогава ти роди се пръв/ а сетне ние/ род гигантски/ открихме че владеем царства прекрасни и безкрайни Сега наред е болката от истината/ макар и не за всеки
да е болка
О безумие! защото да изричаш разголената истина/ и да описваш я/ съвсем спокойно/ върховна власт е туй О чуй добре! — Тъй както Небето и Земята по-прекрасни са от Хаоса и пустошта на Мрака/ макар и нявга господаРИ/
и както ний показваме навред/ че Небето и Земята по вид и форма плътни и красиви/ във волята си/ по дела свободни/ заедно владеят/ и други безбройни признаци на чист живот/
така и нас ни следва ново съвършенство/ със красотата си по-властна сила/ що от нас роди се и бе обречена да ни засенчи/ тъй както нашта слава извиси се
над онзи древен Мрак И ето ний сме победени
тъй както победихме някога властта
на Хаоса безформен Кажи ми/ черната земя
дали се кара с гордите гори що храни/
и хранила е по-добре от себе си>
Отрича ли тя тяхното господство>
