където се събираха групировките.
И двамата се изсипали с охраната си. Без никаква прелюдия Жоро започнал:
— Знаеш, Младене, че не ти се бъркам в бизнеса. Смятам, че сме си разпределили нещата и няма за какво да си гоним гарес, но ако убиеш Миро, веднага ти отварям война. А, повярвай ми, от това никой няма да спечели!
Маджо дал думата си, че няма да го убива. Повикал в офиса си Малкия Маргин и Миро и им заявил:
— Оставям ви да живеете! Но вече ще я карате без моята протекция. Сега ще видите, като сте сами на улицата, как ще ви изядат кучетата.
Впоследствие стана точно обратното. След като купиха имотите на Милен Ганев, забогатяха неимоверно и за кратко време излезнаха с едни гърди. Но след заплахата на Маджо Започнаха да ходят с тежка охрана.
— Разбрах, че си прибрал Милен Ганев да работи при теб — Маджо погледна Славчо. — Щял си да финансираш завод за захар?
— Не виждам нещо лошо в това — стресна се Славчо и заби влажен поглед в приятеля си. — И естествено, че твоето не се губи…
— Какво мое бе, Славе? — кипна Маджо, но се усети, че и аз съм на масата и смекчи тона. — Самият Милен Ганев е мой — в думите му се прокрадна зле прикрит сарказъм.
— Ти по-добре от мен знаеш, Младене — поразсърди се Славчо, — че Милен може да изкарва пари. Остави го да работи.
— Къде е бил през всичките тези години? — вместо отговор любопитства Маджо.
— Най-странното е, че не е напускал България — отговори Славчо. — Крил се е из тетевенските села.
— Знаеш ли кое е най-смешното, Славе? — захили се Маджо. — Че аз от този Милен съм прибрал само голямото му имение в Тетевен. И няма да повярваш за какво го ползваме. Гецов, който отговаря за него (Гецов беше бивш борец, който отговаряше за месото и хазарта в Русе), го е дал на някакви кравари да си пасат кравите.
— Милен ми каза — усмихна се Славчо. — Но единственото, което моли, е да му го върнеш.
— Ще му го върна, Славе! Успокой го, че няма от какво да се притеснява. Но искам в замяна завода, който направите, да работи три години само за мен. А ти мисли как ще храниш Ганев.
На Славчо му призля, но се опита да запази спокойствие.
— А след трите години? — попита той.
— Тогава ставаме петдесет на петдесет. А на Милен, когото не желая да виждам, ти решаваш колко да му плащаш.
— ОК — кимна Славчо, но видимо беше смазан.
Около масата настъпи тягостна обстановка, която кой знае как щеше да завърши, ако случайно в ресторанта не бе влязъл издателят Петьо Блъсков с голяма компания. Огледа ни внимателно и подвикна покровителствено към Маджо, което ме изненада много:
— Айде де, Младене! Цял месец се криеш, нали щяхме да правим някакъв бизнес?
— Все не мога да намеря време — отвърна Маджо.
Блъсков не му отговори, а най-демонстративно седна фронтално на нас и заби поглед в трима ни.
Това смути Маджо.
— Айде да се преместим, че този е голям шпионин. Като нищо ще ни снима. Вече съм сигурен, че се чуди какво правим тук тримата.
Славчо се прибра, а ние се преместихме на по-скрита маса зад гърба на Блъсков.
— Разбра ли какво е направил Поли? — започна сериозно Маджо. — Откраднал е над половин тон кокаин заедно с някакъв си Киро от Благоевград.
— Киро ми е приятел, но не знаех. Те са го взели още преди два месеца, но са изчаквали. Едва сега са го пуснали по улицата. Сутринта се засякохме на „Орбита“. Търсеха спешно да купят бронирани коли. Предложиха двойна цена на старата S класа на Стоил, а мен ме питаха за бронираното Паджеро на Бай Миле. Но им е спукана работата. Доколкото знам, хората, от които са откраднали дрогата, не прощават.
Знаех, че информацията на Маджо е оскъдна, а аз нямах почти никаква.
— Ние какво ще правим? — попитах. — Поли… Вече ще ме заподозре. Твърде дълго го баламосвам, че върша работа.
— Не се притеснявай.
— Пак ти казвам, тези хора няма да го оставят така.
Затвърдих впечатленията си, че Маджо няма никакви намерения да се оправи с Поли.
— И аз имам да ти казвам нещо ново! — реших да импровизирам. — Идея си нямах за тази дрога, но вчера Поли ме извика и удвои офертата за Бай Миле.
Маджо преглътна тежко. Опита се да се развесели:
— Аха, Джуджето е разбързало кесията — след това махна на охраната си, изправи се рязко и изстреля: — Закъснявам за среща. Ще се чуем тези дни.
Явно се стъписа и се притесни съвсем сериозно. Реших, че ако искам да се измъкна от ситуацията, най- голямото ми оръжие бе да го манипулирам с истината. Това, че се бе сдобил с много пари, бе за добро. Реакцията му при споменаването на двойната оферта ми подсказа какво трябва да кажа на следващата ни среща.
ГЛАВА 16
След срещата с Маджо потърсих Поли.
— Пуши ми главата — отвърна Поли. — Ще дойда привечер.
Късно вечерта пристигна сам. Винаги, когато определяхме среща, се чакахме в уличката зад кино „Изток“. Това, че беше без охрана, макар че бе откраднал голямо количество дрога, говореше за пълното му доверие към мен. Ако наистина се занимавах с убийства, тази ситуация бе точно като по учебник. Разбира се, ако се бяхме разбрали с Маджо за офертата. Още повече че щях да се измъкна невредим, тъй като срещите ни бяха конфиденциални и за тях никой не знаеше Поли определено бе на една две линии кокаин, с приповдигнато настроение.
— К’во става, Жоро, вървят ли нещата… защото при мен много!
— Разбрах, че доста ти вървят, затова поисках да се видим — направих се на обиден. Това беше част от новата ми стратегия.
— Е, нормално е да си разбрал, днес вече афиширах пред цяла София, че имам крадена дрога. Макар че е на склад повече от два месеца.
Сега вече си обясних, защо Поли ме търпи толкова време да се бавя с поръчките.
Проблемите му около дрогата бяха отклонили вниманието му.
— Защо не ме включи, Поли? Значи мен ме държиш само за челна работа, а когато правиш големи удари, не ми се обаждаш.
— Не е така, Жоро — съвсем омекна Поли и долових нотки на гузност. — Нещата станаха случайно. Обади ми се Киро Малкия от Благоевград. Каза, че някъде по техния край е скрита такава дрога. Единственото, което ме попита, бе дали ще му дам гръб и ще успеем ли да я продадем, ако я тупне. Впоследствие се оказа, че информацията дори не е била негова. Няма да повярваш, ако ти кажа кой я е подал на Киро.
— Кой? — раздразнено попитах.
— Абе, някой, който и аз не познавам, а работи от пет шест години при мен, някой се Владко Михалков. Работи като застрахователен агент в представителството на СИК при Киро Малкия.
Това ме учуди:
— Знам го Владко, често съм му пращал мои познати да им застрахова колите.
— Е, т’ва е животът, Жоро. Виждаш ли как един мишок може да те направи богат — изхили се
