Поли.
— Виж какво — сериозно го погледнах. — Отдавна можех да приключа с Брендо и Бай Миле.
Поли ме погледна изненадан от наглостта ми и че имам смелостта да му кажа какво мога.
— Не го направих, защото от доста време ти само се ебаваш с мен — продължих аз.
— Защо да се ебавам, бе, Жоро — гласът му изтъня.
— Ами ето, сега го доказваш за пореден път. Пренебрегна ме.
— Нямах възможност, а и не се сетих — опита се да се оневини. — Истината е, че аз нямам никаква заслуга за кражбата. И да се бях сетил за теб, нямаше как да стане. Знаеш, че Киро работи само със свои хора. Макар и привидно да ти е приятел, нямаше да те включи. Единак е. Същия разговор водих поотделно и с Женята, и с Жоро Пехливанов. И те точно като теб ме обвиниха. Сега поне имам пари. Кажи как да компенсирам нещата. Какво искаш да направя за теб?
— Включи ме в бизнеса с цигари — изстрелях му аз. Това преди време ми бе подхвърлил Маджо. Едва по-късно се сетих каква му е била схемата. Като отстрани Поли, да сложи ръка и на този бизнес чрез мен.
— Знаеш, че ти обещах да те включа, но след като отсвирим Брендо. Само тогава ще мога да мачкам Иван Доктора.
— Не виждам какво пречи да го направиш сега. Самият аз не съм фактор в този бизнес. Всичко движи Иван. Просто използвам страха му от мен, та да участвам. И вземам процент само от това, което изкарва навън. А там печалбата не е толкова голяма. Иван сам си държи вътрешния пазар. Тук позиции нямам. А тук са сериозните пари. Замълчах обиден.
— Наистина се отказвам, Поли — подхвърлих накрая.
— Добре — кимна той. — Само виж как ще ми върнеш оръжието.
— Когато и където кажеш.
Поли помълча около пет минути, след което ме тупна приятелски по крака.
— Няма да те свалям като някое гадже, Жоро. Но държа на теб. Професионалист си. А и те бива много в разработките. Ще направя друг жест към теб — каза след няколко секунди мълчание. — Знаеш дискотеката ми „Дилано“. Тя наистина не върви. Но имам идея. Ако я превърнем в нощен бар, ще потръгне. Естествено, трябва и голям ремонт.
Затова ще ти отпусна сто и петдесет хиляди марки да я ремонтираш и да организираш. Ще ти бъде идеалното прикритие. Нали не забравяш, че като свършиш с Брендо и Бай Миле, продължаваме — оживи се той от собствената си гениална идея. — Ти ще си собственик на бар, а аз ще идвам като клиент. Това ще ни е перфектното алиби, — замълча за миг, за да придаде по-голяма тежест на думите си, и завърши: — Но моля те, продължи с поръчките!
Загледах се в дланите си за миг и си направих бърза сметка, ако Маджо се отървеше от Поли, барът и инвестициите щяха да останат за мен. А и по принцип в плана ми не влизаше отказ. Исках по-скоро да го подплаша. Но не очаквах положителна развръзка на евентуалния ми отказ.
На другия ден точно в 12, според уговорката ни, Поли отново дойде сам и паркира в близост до горичката до парк хотел „Москва“.
— Отваряй багажника — подкани ме весело той, докато отваряше неговия. Извади един кашон, облепен с тиксо отвсякъде и го премести в моя багажник. — Вътре са точно сто и петдесет хиляди. Знам, че си имаш свои хора, които ще действат по бара, а ти не си отклонявай вниманието от поръчките. Ще се радвам, ако откриването съвпадне с погребението на Бай Миле. Ще имаме двоен повод да празнуваме.
Изчаках го да тръгне. Любопитството ми надделя, макар че за един миг си помислих, че може да е бомба. Никога не бях очаквал такава щедрост от Поли. Отворих кашона с размах и отдръпнах настрани. Нищо не се случи.
Надникнах и видях подредени пачки със специална хартия с логото на финансова къща „Амигос“ и адреса й на ул. „Кракра“. Не ме изненада, знаех, че Поли държи всичките си пари там.
— Бях доволен, засега с Поли нещата бяха под контрол. Остана да приложа плана и върху Маджо. Прибрах парите и веднага потърсих Крейзи да ми уреди среща с Маджо.
— Човекът пита много ли е спешна — отвърна ми Крейзи след няколко минути.
— Повече от много. Дори най-спешната.
— Човекът не може да се придвижи до ресторанта толкова бързо. Можеш ли да дойдеш на стадион „Славия“? Аз ще те чакам, — каза след минута той.
Крейзи наистина ме чакаше недалеч от стадиона. Докато стигнем, ми разказа една смешна история. Предишната неделя Маджо поканил Славчо на мач на „Славия“. След победата на белите Венци Стефанов, който беше официалният президент на клуба, се обърнал към Славчо:
— Видя ли как действат нашите момчета вече? Ще им дадеш ли някой и друга премия?
Под пийналият Славчо обещал, че ще даде на другия ден 20 000 лева. Венци още на другата сутрин го потърсил в банката.
— Славе, да пратя ли някой да вземе двайсетте хиляди лева?
— Какви двайсет хиляди лева, бе? — направил се на луд Слави.
— Нали обеща там на отбора…
— Какво съм обещал? Да не искате за това, че сте ме поканили на един мач, да раздавам пари, наляво надясно?
Венци затворил ядосан, но след около час се обадил Маджо.
— Славе започнал меко той, абе, обещал си някакви пари на момчетата. Венци ги е обявил официално. Сега как да ги лъжем момчетата?
Въпреки страха си от Маджо, Славчо се разкрещял:
— Нищо не съм обещавал! А и вие имате повече пари от мен. Никога не съм искал да ставам спортен меценат.
— Е, циганиш се… — затворил му обиден Маджо.
Само след десетина минути размисъл Славчо решил, че последната реплика на Младен била Заплаха и набързо изпратил Крейзи да занесе парите с изричното условие никога повече да не го канят на мачове.
На стадиона кипеше ремонт. Пътьом в една от разрушените съблекални мярнах Бай Миле, който надзираваше майсторите. Видя ни и сведе поглед.
— Видя ли Бай Миле? — прошепна той. — Да — отговорих.
— Доколкото знам, гласят го за шеф на „Славия“.
— Какъв шеф може да бъде тоя тулуп — погледнах го.
— Абе не точно, ама някакъв мениджър — продължи Крейзи. — Нали има някакви връзки в Сърбия и Турция. А и последния път ходи до Рио де Жанейро. Разказа, че на плажа в Рио имало страхотни футболисти, които можел да докара почти без пари.
Пред една от треньорските стаи стоеше Свилен Бабаса — 180 килограмовият шеф на охраната на Маджо. Щом ни видя, направи знак да изчакаме, влезе вътре и след миг се показа, любезно ме покани, а самият той остана да си говори с Крейзи.
Маджо ме посрещна, седнал на въртящ се кожен стол. Беше по риза с къс ръкав, а на кръста си беше препасал „Макаров“. Улови погледа ми и с усмивка обясни:
— След толкова години и на мен да ми дадат официално пистолет — усмихна се, и знаеш ли кой ме го уреди? Твоят човек Поли чрез някой си Цолов от КОС. Разбира се, срещу 10 000 долара. Уредил е и на Димата. Нали знаеш, че сме постоянно в някакви списъци на МВР и ни отказват винаги. Странно е как Поли успя да пробие схемата.
— Имам нова оферта — охладих веднага ентусиазма му.
— Каква? — загледа се напрегнато в мен, без да мига.
— Теб.
Както се беше поизправил, докато въодушевено ми обясняваше за пистолетите, се стовари на стола.
