В този миг съжалих, че не познавах това оръжие. Така отново, без да исках, свалих напрежението от Маджо. Дадох му нов вариант за временно измъкване.
ГЛАВА 18
Маджо наистина изчезна за две седмици. Явно напрежението ми е било голямо, защото Крейзи ми се обади и ми обясни, че Младен му е звъннал от летището, че ще кара директно към стадион „Славия“ и аз да тръгвам за там.
Крейзи бе със Славчо на Златни пясъци и се налагаше сам да се оправя. Това малко ме стегна. Бях далеч по-спокоен, когато Крейзи беше с мен. Приемах го като гаранция при срещите ни с Маджо. Така и не можех да се доверя на човек като него.
Последните месеци бях оставил Тупана да движи ремонта в бъдещия еротичен бар, но сега го взех с мен. Паркирахме на около километър от стадиона. Реших да поогледам наоколо.
Това, което ме дразнеше при срещите ми с Маджо, бе малкото време, което ми оставяше, за да стигна до него. Винаги трябваше да съм на нокти при едно евентуално определяне на среща, за да успея да стигна за 30 минути, където ми посочеше.
Точно минавахме покрай тренировъчните игрища от задната страна на стадиона и се оглеждахме внимателно, когато забелязах край горичката и реката около игрищата да броди мъж. Виждаше се силуетът му от време на време, прикриващ се от дърветата. Приклекнахме с Тупана и припълзяхме по тревата на задното игрище. Оттам видимостта бе по-добра. Нямаше никакво съмнение. Мъжът бе Момчил.
Изпаднах в тих ужас. Не можех да проумея какво търси Момчил там. В първия момент си помислих, че са ме разкрили и са го изпратили да ме проследи, когато се срещам с Маджо. Не можех да разбера как е станало. Докато се опитвах да проумея ситуацията, ми просветна друга идея, която сякаш по ми се връзваше. Вероятно Поли някак си е снел доверието си от мен и е пуснал Момчил да работи по Маджо. И това ме поставяше в много неизгодна позиция. Наведох главата на Тупана и притаихме дъх в очакване. Мярнах, че на врата му висеше нещо, но не бях сигурен дали е бинокъл, или фотоапарат. Момчил пристъпваше, леко приведен.
Познавах Момчил Бенев доста отдавна, още от ученическите години. Бяха го изключили от неговото училище за някаква глупост и го преместиха да си довърши основното образование в нашето. Изглеждаше добро момче и бързо се сприятелихме. По-скоро той се залепи за мен. Възхищаваше ми се на всичко: на волята да спортувам, на авторитета ми сред другите момчета, на моята самостоятелност. Усещах, че е интригант, макар да помагаше, когато имаше възможност. Нямаше кураж да свърши каквото и да било сам. Очевидно беше мамино синче.
За мен бе странно да го видя като един от бригадирите на Жоро Пехливанов. Навремето си го представях като бъдещ музикант, интелектуалец, човек на духа или нещо подобно. Момчил определено се бе променил. Беше се превърнал във високо, стройно и елегантно момче. Малко женствен тип, с леко къдрава коса и дебели, чувствени устни. Ако някога беше училищният задръстеняк, сега момичетата от квартала вървяха след него на тумби.
С изненада научих, че след гимназията заминал за Камбоджа с първите български рейнджъри. Открай време си беше комплексар, но едва ли и реалните бойни действия в джунглите на Индокитай, в които твърдеше, че е участвал, можеха да го променят. И все пак Пехливанов му бе намерил приложение.
Мъкнеше го по акции, за да види с очите си как стават истинските неща, и същевременно го караше да му носи дрехите на химическо чистене, да му мие колата и да я кара на ремонт. А когато се наложеше, да му пазарува и да върши ред други домашни задължения. Беше го запалил по анаболите, но и това не му помогна. Момчил си оставаше хърбав. Въпреки това в RED бара вече го брояха за един от борците.
Извоюва си правото да инкасира част от покер машинките на Бен Търпин. Правеше го винаги седнал зад волана на старо, но лъскаво БМВ — петица. Бен обичаше да демонстрира какви баровци са неговите хора. Иначе Момчил караше нов фиат Типо, купен от родителите му.
Когато беше с беемвето, го паркираше пред входа без никакъв страх, че някой ще му посегне. Затова изненадата му бе голяма, когато една сутрин не намери колата на мястото й. Веднага изтича при Пехливанов и му разказа всичко. Всъщност той нямаше други близки хора освен него и брат му Любен. „Те са моята среда“ — контрираше той студено опитите на родителите му да го вразумят.
— Аз ще се оправя с Бен Търпин — успокоил го Жоро.
— Как? — разревал се Момчил.
Жоро вдигнал телефона и разказал всичко на Бен. И успокоил Момчил, че всичко е наред. Обяснил, че Бен оценява колата на 20 000 марки. Жоро му предложил да му ги даде назаем, за да се оправи с Търпин. А в замяна на това щял да му даде време да продаде имотите на родителите си в Княжево и да се издължи.
Момчил изобщо не подозирал, че този номер му е скроен именно от Жоро Пехливанов и Бен Търпин, за да си разделят двайсет хиляди марки. И двамата определено обичаха да щавят свои. Били намислили тази врътка да измъкнат парите от нищо неподозиращия Момчил, а след това Бен свалил колата от издирване, направил й нова регистрация и я продал в провинцията.
Парите от имотите се оказали доста. Освен че се издължил, Момчил успял да си купи спортен мерцедес. Поръчал си тежък ланец, за да заприлича на борец. Междувременно Пехливанов се скарал с Бен и преминал към Поли. Момчил, естествено, тръгнал след него. За да поддържа имиджа си на борец, се тъпчел с хапчета: анаболи за сила, диазепам за успокоение. Така постепенно стигнал до кокаина. Поли харесал стройното момче слабичко момче заради неговата пристрастеност към риболова и лова. Двамата започнали доста често да ходят по реките. Една вечер Момчил, смъркан до козирката, се похвалил на Поли, че разбира от взривове. Бил научил тоя занаят в Камбоджа. Поли веднага решил, че може да го използва.
Така Момчил от глупост и малко повече кокаин се наврял насила между шамарите. В следващите години се бе превърнал в личния бомбаджия на Поли.
Сега, докато лежах на тревата и си припомнях всичко това, ситуацията започваше да ми изглежда все по-абсурдна. Годините, прекарани в организацията, ми бяха изиграли лоша шега. Очевидно се налагаше да неутрализирам момчето, с което бях толкова години и в училище, и в организацията. Сега си дадох сметка за отношението му към мен, когато започнахме общ бизнес с Поли. Изпитваше особен вид ревност, сякаш жена ревнува мъжа си.
Повдигнах очи да го погледна и видях, че ровеше нещо в пръстта. За миг ми се стори, че монтира бомба. Единият вариант бе да скоча и да го подгоня, а другият да предупредя Маджо по най-бързия начин. Точно в този момент една от охранителните коли на Маджо рязко спря пред храстите и четирима души изскочиха от нея. Момчил побягна. Дори не успяха да го видят.
Само след минута бяхме на стадиона при Маджо, който ни чакаше. Докато разговаряше по станцията, той ми подаде ръка.
— Чисто е, шефе, фалшива тревога! — чух обясненията на охраната.
— На един от пазачите му се е сторило, че някой тършува из стадиона. Затова изпратих да огледат — каза Маджо. — Явно няма нищо.
— Не е нищо. Видях го. Един от момчетата на Поли.
Маджо се смръзна.
— Що не го хвана? — едва промълви той.
— Щях да се издам, че идвам при теб. Пък и ми се стори, че само шпионира. Исках да видя докъде ще стигне.
— Правилно си постъпил — Маджо потърка челото си. После повдигна очи към мен. — Я ми обясни кое е това момче.
— Казва се Момчил и е по-близък с Пехливанов, но Поли от години го използва за бомбаджия. Лицето на
