да е един от тях. Отнасял се към него пренебрежително, разбира се, както се полага на един бос да се държи със своите подчинени, обаче избягвал да го унижава безпричинно. Нещо, което редовно се случвало с Бен Търпин. Понякога дори го изхвърлял от офиса с шутове и най-редовно му отвъртал шамари, когато се провинял, въпреки че двамата се знаели от много отдавна.
Жоро не си пилеел времето. Наситил се бързо на съмнителната си слава и седнал да крои планове как да продължи по-нататък. Като първа мярка използвал визитната картичка докрай. Размножил я и когато пращал някой от неговите момчета в сервиза да му оправят колата, собственикът задължително я получавал:
— Ей този човек ме помоли да му ремонтирате беемвето — връчвал тържествено визитката бригадирчето. — Естествено без пари!
Това вършело работа. След няколко дни Жоро вече отивал сам да си вземе колата и собственикът го посрещал изключително любезно, без да изпуска визитката. Нямало как да не му направи впечатление какво пише на нея: „ВИС-2. Директор.“ Какъв директор, не е ясно. Но ВИС-2 говорело вече достатъчно.
Жоро обръщал внимание дори на най-дребните детайли. Харесвало му, че успял да се открои от сивата маса. Същевременно признавал, че прякорът му не е от най-удачните и е доста дълъг — „якия Жоро с големият ланец и голямата гривна“. Напомняло му имената на индианските вождове. Трябвало да намери нещо кратко и лесно за запомняне. Както обикновено, най-сполучливото решение му хрумнало без никаква особена причина, дори на твърде необичайно място — в тоалетната. „Пехливанов — рече си той. — Кратко, ясно и съдържателно“.
До вечерта беше развил стратегията. Пращал всяка нощ визитни картички в различни баровски заведения с молба да му запазят маса.
— Всичко е заето — извинително отвръщал по телефона управителят и за всеки случай добавял:
— За кого евентуално да я запазим?
— За Пехливанов — връщали спокойно слушалката върху вилката.
Обикалял заведенията едно след друго, задържал се не повече от половин час и на излизане сдържано подавал визитката си. Собствениците буквално се смразявали. Нямали представа кой е Георги Пехливанов и какъв директор е. Но бяха яли попарата на ВИС-2 до един и когато следващия път Пехливанов отново вдигал телефона, чинно му докладвали:
— Заповядайте, господин Пехливанов, ще се радваме да ви видим.
Номерът явно минал. За няколко месеца „Пехливанов“ вече звучало тежкарски в най-изисканите заведения и сервитьорите си изпочупвали краката да му слугуват.
Бен Търпин обаче си оставал проблем. Жоро не можел да го надскочи по никакъв начин, освен ако лично Васил Илиев не решал да го издигне и да му даде свой бизнес. Васил не бил от тези хора. Независимо от вечните шмекерии на Бен, той съзнавал, че едно подобно разместване на пластовете ще разклати организацията. Подадеш ли пръст на един, другите също ще наскочат веднага и току-виж си останал без цялата ръка. И тук съдбата се намесила отново в полза на Жоро.
В офисите на ВИС-2 обикновено се пиело след изморителния ден. Когато не предстояла акция, разбира се. Жоро избягвал да участва поради няколко причини — преди всичко да не се омеси с тълпата и, на второ място, нямал представа кога ще го повикат. Телефонът иззвънял към шест часа. Обаждал се Бен Търпин.
— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш от централния вход на Южния парк? — попитал той.
Жоро нито можел да му откаже, нито му минавала подобна мисъл през главата.
— Идвам — скочил той. Яхнал мощното БМВ и въпреки натоварения трафик след половин час стигнал до Южния парк. Бен треперел на студа, свит в якето си.
— Какво е станало? — изненадал се Жоро Бен си замълчал, не му беше за първи път да послъгва Васил, макар че винаги му се разминавало. Имал навик да задържа пари от оборотните, и най-вече от покер машините. Сега бил направил същото. И Васил се вбесил.
— Къде ти е мерцедесът? — деликатно подхвърлил Жоро.
— Забравих да отчета едни пари от машините и Васко ме глоби — измънка Бен.
Сякаш ток преминал по тялото на Жоро. Моментално усетил, че неговият час удря. Не можел да остане по никакъв начин повече при Бен. Няма по-лошо от това, да си слуга на бос, когото големите началници вече не уважават. Все някой ден ще дойде и твоят ред.
Жоро познавал съвсем бегло Поли. Бяха се срещали на дребни запои по дискотеките и на няколко по- съществени в главния офис, но нищо повече. Въпреки това реши да рискува. Осведомил се от една секретарка в каква посока е тръгнал и се досети къде да го търси.
— Добър вечер — седнал срещу него той в сепарето на луксозно заведение. — Може ли? — не изпитвал капка страх. Гласът му не трепнал.
— Сядай, момче! — изгледал го внимателно Поли. — Зор ли имаш?
— Дошъл съм да те осведомя, че Бен Търпин не разполага с никаква бригада. Всичко около него е мое. Аз съм го създал, аз съм го организирал, аз го командвам. Бен е кух като изтърбушена тиква.
— Мразя предателите — процедил през зъби Поли.
— Не се притеснявам, защото говоря истината. Докато беше в чужбина, Бен не си мръдна пръста за теб. Дори навсякъде говореше колко е хубаво, че отсъстваш от България и че такива като него могат да си развяват коня, както си поискат.
Поли млъкнал загледан в скута си. Дръпнал от цигарата толкова силно, сякаш се опитвал да я изсмуче цялата. Потъмнял като дъждовен облак. Едва сега Жоро се уплашил.
— Добре — успокоил го Поли. — Още от тази секунда, от този миг взимаш хората си и идваш при мен. Аз съм ти началник и няма да се отчиташ пред никого друг. Но искам да запомниш едно — с мен никога няма да можеш да постъпиш така. Ще разбера още преди да си го помислил. И тогава светът ще ти се стори тесен. Тесен за теб, за семейството ти, за твоите хора… Ясен ли съм?
— Напълно — кимнал Жоро. — А как ще се оправяме с Бен?
— Остави Бен Търпин на мен — отпратил го Поли. — Той не е твое задължение.
Васил научил веднага за раздора в двете бригади и го приел съвсем нормално. По-добре да се карат помежду си, отколкото да се обърнат срещу него. Така или иначе, както и да се делели и преразделяли, щели да му служат вярно. Нямало къде да избягат. Това го задоволявало напълно.
Маджо изслуша разказа ми много внимателно. Пушеше цигара след цигара и преполови бутилката Royal Salute. Накрая изпусна тежка въздишка и вече доста замаян от алкохола каза:
— От всичко, което ми разказа, разбирам, че през целия си живот този Пехливанов е бил прескочи кобила. А явно комплексите не са го напускали. И все пак не мога да си обясня, защо той би пратил този Момчил. Нормално е да ме мрази… а сигурно мрази още повече и Поли, при положение че не обича да слугува на никого. Единствената логика да го е пратил той… — продължаваше да си разсъждава на глас Маджо, — е да направи интрига между мен и Поли.
— За какво ме повика толкова спешно днес? — прекъснах размислите му аз.
— Ето за това — каза Маджо, като извади голям книжен плик изпод бюрото си. — Тук са… 50 000 долара. Ще получиш още три пъти по толкова, ако се оправиш с Поли — просъска Маджо.
— Само че искам ти лично да го застреляш. Не бива да бъдеш посредник и да пращаш други хора.
Вече ми стана ясно какво ми подготвя Маджо. Искаше да се отърве едновременно от Поли, а след това, вместо 150 000 долара, щях да получа куршуми и да затвори цикъла. През последните месеци толкова бях претръпнал, че идеята Маджо да ме убие, ми се стори напълно нормална. Сложих спокойно плика в краката си. Погледнах го право в очите и му казах:
— Ще отнеме време. Трябва да го прекарам да дойде сам на среща.
— Знам. Не ти се бъркам в нещата. Измисли някакъв повод да го измъкнеш. А гранатомета, който ти е дал, пази. Може някой ден да ни потрябва. Да се защитаваме, разбира се.
Този път си тръгнах мълчалив и доволен. Имах нов план, който ми се струваше много добър. Щях да изчакам да мине месец, докато Маджо се изнерви съвсем. След което пак щях да му предложа да гръмнем с гранатомета по Бай Миле. Смятах да се мотивирам с това, че Поли би дошъл сам на среща с мен само след
