Извади ръката си и рязко тикна „Баретата“ под брадичката му, натискайки силно.
— Той каза ли ти, че съм му кръстник?
— Не съм го чул — едва промълви Тупана.
— Не си чул моето име? Така ли? — продължаваше да злобее Поли.
Погледнах внимателно към Поли. Бе в рокерско яке, анцуг и къса фланелка по тялото му. Имаше мъртвешки вид, трепереше от злоба и от устата му се стичаха лиги. Или беше друсан, или в някоя от шизофреничните си фази.
Поли — заговорих успокояващо, като леко поставих ръка на рамото му. — Момчето не е виновно. Ела долу в бара да се разберем!
— Добре! — съгласи се Поли. — Но му кажи друг път, като чуе името ми, да се насира!
Седнахме в служебната ми стаичка. Поли все още трепереше.
— Какво ти е, приятелю? Вчера ти звънях цял ден да те поканя на откриването!
— Вчера гърмяха с гранатомет по мен — изтърси Поли.
Направо занемях. Не можех да повярвам. Маджо ми бе дал предплата аз да свърша работата. За момент си помислих, че са хората, от които Поли бе откраднал кокаина.
— Куките засекретиха случая, чак след няколко дни ще излезе по вестниците — каза Поли.
— Кой може да бъде? — погледнах към бледото му лице.
— Не знам, сигурно тези с кокаина, макар че мислех, че там съм се застраховал! Гарант по тази сделка, Жоро, стана Кузо Дългия, и то пред някакъв холандец, който бачкал за колумбийците. Транспортът в България извършиха двама братя гърци. След смъртта на Дългия бях допуснал само една грешка. Не знаех гърците къде ще складират кокаина, но онзи застраховател, Владко, наистина го откри сам. — Поли спря за миг и после продължи:
— Бях напълно спокоен, въпреки че всички предричаха смъртта ми, като казваха, че колумбийците не прощавали, защото аз знаех схемата добре. Холандецът си беше платил на колумбийците и на тях не им пукаше. От своя страна, когато не получил парите от пратката, натиснал гърците. Отвлякъл единия брат и другия платил всичко. А мен можеше да ме покаже само Кузо Дългия, а той е мъртъв. Сигурен бях, че цикълът е затворен — отново се замисли. — Но все пак се съмнявам дали шибаните колумбийци не искат да покажат, че така не се краде тяхна дрога. Нали си чувал за картела Меделин? Всеки калъп беше с щампа „Меделин“.
— Що не ми се обади вчера да помогна нещо? — отиграх приятелска загриженост.
— Беше пълно с куки, не исках да те осветлявам. Нали бачкаш по сериозни задачи. Обадих се на Пехливанов. Него го знаят, че е безделник, няма в какво да го подозират.
— Какво точна стана?
— Ами к’во, излизам аз с двете коли, бях тръгнал към фитнеса на „Мария Луиза“. Точно спрях на светофара, срещу новата болница „Свети Лазар“, и изведнъж нещо удари предния ми капак. Не можах да разбера какво е, но изскочих и се шмугнах в гората, откъдето дойде това. Видях двама мъже, тичаха и не можахме да ги догоним. Но ще ги хвана — ухили се злорадо Поли. — Избягаха в посока на Аптечно снабдяване на Търговска лига, а там видях, че има камери. Куките иззеха записите. Не съм ти казвал, но шефът на отдел „Терор“ към НСБОП Борил Кацаров ми е приятел. Той ще ми даде информация.
— Добре, Поли, аз съм на линия.
— Ти си гледай твоите задачи — Поли стана.
— Защо направихте тази глупост с Григор? Не знаеш ли, че имам чувства към него?
Това ми прозвуча доста странно, мислех, че става дума за приятелство. След смъртта на Поли Григор се хвалеше, че имали сексуална връзка. Разказваше как се насмърквали и се чукали взаимно.
Поли прегърна Григор, вкара го в колата и се обърна към Тупана: — А ти внимавай!
Замислих се как така, след като е гърмян предния ден и има доста грижи на главата, се е грабнал през нощта, и то сам, без охрана, да се разправя. Вероятно е искал да покаже на любовника си, че го е грижа за него.
ГЛАВА 20
Няколко дни по-късно Поли дойде в бара като гост, накара ме да вдигна децибелите на музиката. Имах две балерини, които правеха страхотно лесбо шоу. Заработваха при мен нощно време като танцьорки. Накарах ги да изиграят програмата си пред Поли. Той ги гледаше прехласнат. Очаквах да ме попита дали може да ги изчука, но той излезе от унеса си и ми зашепна сериозно:
— Разбрах ги кои са хората. Някакъв си Иван Кубето, стар рецидивист, държи паркинг, даден му от Мето Илиянски, най-вероятно ме е поръчал Мето.
— Вие се разбирате добре с Мето, нали сте си разделили улиците.
— Верно е, обаче ти не знаеш, че Кирчо Малкия премина към Методи. Така Методи се облагодетелства най-много с откраднатия кокаин, без да има нищо общо с него. Кирчо му даде своя дял, за да му го пласира.
— А защо Кирчо избяга от теб? — Страхуваше се, че искам да го убия. Когато прибра дрогата от склад в Благоевградско, му казах да я докара в София сам с един бус. Убедих го, че не трябва да се доверява на никой друг. Естествено, че смятах да го очистя, като я докара. И през ум не ми е минавало да оставям на селски гъз като него толкова много пара. Но копелдакът явно се усети, защото ми каза, че в техния край бил паднал голям сняг и не можел да дойде. След няколко дни изпрати просто триста килограма, останалата половина задържа за себе си и за онзи Владко. Но после явно се насра и отиде при Мето да му държи гръб. Сега вече знае, че е направил грешка и Мето го ограби, но пък за Киро е добре, че все пак остана жив. Аз се опитах да натисна поне онзи чекиджия Владко, но Методи дръпна и него. Накара го да подари 60 кг лично на Жоро Илиев. Явно за лични нужди — разхили се Поли, — и така го направиха висаджия. И сега Методи, с който наистина се разбираме много добре, може би се е уплашил, че ще му гоня гарес заради тази история, и решил да ме изпревари. Мислех го за умен. Не може ли да се отвори, че никога не съм искал да ставам монополист? Когато само една групировка завладее улицата, куките ще я мачкат. Затова трябва да се запазва статуквото. Има и друго интересно в тази история — помълча за секунди Поли и продължи: — Този Кубето и другия, някакъв си Мани или Мени от „Дружба“, не го запомних, са се качили след стрелбата в ауди, собственост на някакъв служител на НСО. Това ме кара да мисля, че може и да е държавна поръчка. Може би вече ме третират като държавно опасен престъпник. Едно е сигурно, че колумбийци няма — разхили се Поли. — А най-смешното е, че още вечерта, като стреляха по мен, Косьо Самоковеца, който живее над нас, дойде да ми се жалва. „Бате Поли — вика ми той — сигурно искат да убият мене. Защо, бе, Косьо? Ами напоследък не давам проценти на Жоро Илиев, сигурно за това“. Натиснах го малко и той призна, че преди три месеца Жоро е купил три гранатомета. Така че нещата съвсем се навързват. Методи, колкото и да се прави на самостоятелен, си е под шапката на Жоро. Има само една малка подробност, но може да се окаже важна. Този, Кубето, е лежал в затвора с Бай Миле — каза тежко Поли, след което се надигна тежко от сепарето, подаде ми хиляда марки. — Раздай ги на момичетата… за представлението.
Обграден от осемте си гардове, — след опита за убийство увеличи двойно охраната си, напусна угрижен заведението.
Рано на другата сутрин потърсих Крейзи и поисках спешна среща с Маджо. Но Крейзи ми каза, че преди десет часа е абсурд. Телефонът му стоял при охранителите и никой не смеел да го буди преди десет. Точно в десет и пет Крейзи се обади.
— Човекът каза в единайсет часа на „Славия“ — Маджо продължаваше със старите си номера да ме кара за кратко време да стигам на срещата.
Стадионът вече бе ремонтиран. Охранителите ме заведоха до съблекалнята на футболистите.
— Сядай до мен — посочи той мястото до себе си. — Отцепили сме тази част на стадиона, че в другата си вършат работата треньорите. А идват всякакви журналисти, не искам да ни види някой — обясни ми той.
— Вчера Поли беше при мен. Каза ми, че е открил хората, които са стреляли по него с гранатомет.
— Че него не го ли гърмяха колумбийците, бе? — злорадо се изсмя Маджо и веднага ми стана ясно, че той стои зад атентата.
— Каза ми, че били Иван Кубето и някакъв си Мени от „Дружба“, които държали паркинг на Мето.
