Жоро наистина идвал от улицата, но за съжаление без прякор. И без никаква стряскаща история зад гърба си. А по онова време тези неща имали изключителна стойност. Шефовете започнали да го пращат на дребни магистрални акции и от очите им не убягнало неговото старание и готовност да влиза с всеки в бой и да застава в първите редици, но такива имаше колкото искаш. Мераклиите да се впишат в редиците на ВИС надвишавали значително търсенето. Пък и за по-старите кадри било важно да те запомнят. Дори възможността да кара от време на време мерцедеса на Бен, му създавала съвсем за кратко илюзията, че издигането му в организацията се уреждало.
Жоро Пехливанов се различавал от другите по едно: той притежавал способността да не се само заблуждава, гледал трезво случващото се и всяка вечер правел критичен анализ на деня, за да смени стратегията, ако се налага. Освен това не обичал да слугува. Бил индивидуалист по природа. Правело му впечатление, че колкото и да се стараел, за него задължително оставал най-малкият пай от плячката. Парите обикновено разпределял Васко Илиев и не пропускал да го попита:
— Ти пък кой беше?
— Това е Жоро, който не пие и не пуши — чудел се какво да отвърне Бен. И леко смутен добавял: — Тренира денонощно за мускули.
Бен Търпин намерил и друг начин да пробута на протежето си някой допълнителен лев. Повикал го един следобед в Червеното кафене, поръчал обичайното уиски, сумтял дълго и в крайна сметка директно изтърсил:
— Ти що не вземеш да събереш една бандичка от софийските дворове.
— Какво ще правим?
Ще контролирате заведенията наоколо, Ще събирате рекета и ще се отчитате пред ВИС. Ти ще ги командваш.
— Става — зарадвал се Жоро.
Така се родила „Секюрити груп“. Жоро подбрал печени момчета. Държал със здрава ръка юздите, но към ВИС не потекли реки от пари, а някакви си пършиви ручейчета. Все пак били по-добре от нищо. Макар и трудно, пътят към върховете се разкривал.
Жоро обичал родителите си по своему и затова не му дало сърце да ги окраде. Просто една неделя седнал на масата в кухнята да обядва с тях и съвсем откровено се обърнал към баща си:
— Ще ми дадете ли семейното злато назаем? Ще ви го върна някой ден, обещавам ви!
— Бижутата ми! — едва не припаднала майка му, но все пак в края на разговора отстъпила.
Жоро веднага си направил огромен ланец. Купил си елегантен костюм, подобен на тези, с които вече се движели босовете от висшите структури на ВИС, и започнал така да се появява в заведенията. Дребните бригадирчета не пропуснали да го забележат. Наричали го якия Жоро с големия ланец, като вече го отличавали от общата маса. Харесало му и с останалото злато си направил масивна гривна. Прякорът му също се променил. Станал „якият Жоро с големия ланец и голямата гривна“. Първата крачка към върховете на организацията останала зад гърба му. Без съмнение се налагало да измисли в най-къс срок следващата.
Бен Търпин не се славел с лоялност и признателност. Познавали го по-скоро като кръшкач и абсолютен неблагодарник. На всичко отгоре той се усъмнил в смелостта на Жоро, след като оня няколко пъти отказал да участва в по-тежки, по-рисковани престъпления. Бен не бил вчерашен. За разлика от дребните риби, ланците на Жоро изобщо не го впечатлявали. Знаел, че инвестирал семейно имущество, за да се представя за борец и че не е от баровците, изкарали парите си на улицата. Напоследък между двамата се настанили подчертано хладни отношения, още повече че Бен все по-настойчиво пробутвал на негово място един реално изграден по софийските дворове гамен с героичното име Георги Бенковски. Или така нареченото Джоре.
Бавно и настойчиво Джорето овладял „Секюрити груп“ и съвсем скоро на него гледали като на първия човек. Той вземал решенията. Той награждавал, той наказвал. Жоро останал някак си встрани, смятали го за невинна марионетка.
След прословутия бой с руските офицери, служили в Афганистан, всичко се променило. Жоро не участвал в кютека, макар че по неизвестни причини присъствал на сблъсъка. Когато наръгали с нож Джорето, той стрелял три пъти във въздуха със законно притежавания си пистолет, разчистил терена и се огледал. Имал начин да се измъкне. След това взел Джорето на ръце и така го отнесъл чак до Пирогов. Въпреки това лекарите не успели да го спасят. Починал на операционната маса. Полицаите веднага арестували Жоро и майка му го видяла още същата вечер как го натикват в душегубката с белезници на китките. Задържали го двадесет дена, през които Жоро ял толкова бой, колкото за цял живот. Не казал нито дума.
— Просто минавах оттам и помогнах! — вдигал безпомощно рамене той.
На въпросите, дали знае нещо за организацията и кого е видял при побоя, отговарял пълни безсмислици и в крайна сметка полицаите се видели в чудо. Предали го на следствието, откъдето баща му го извадил със старите си връзки в службите.
Бен Търпин изобщо не си мръднал пръста. Васил Илиев обаче се намесил.
— Слушай, Бен! — извикал той дребния в офиса си. — Това твое момче се оказа много печено.
— Аз какво ти казвах? — опитал се на секундата да обере цялата слава Бен.
— Моите хора в полицията много са го харесали. Мълчал е като пън, дори когато са го пребивали. Харесва ми, да знаеш!
На другия ден не родителите на Жоро го посрещнали пред следствието, а самият Бен Търпин го потупал дружески по гърба и му пъхнал в ръката ключовете на едно БМВ петица, чийто покрив примамливо блестял на паркинга.
— Да помниш кой не те е забравил — изпъчил се Бен. Не посмял да продължил със самохвалните тиради, защото Васил Илиев му бил наредил да отведе Жоро директно при него.
Васил посрещнал двамата видимо доволен и усмихнат, както обикновено. Огледал любопитно Жоро от горе до долу, после разлял по чаша уиски.
— Пичага си ти! — стиснал ръката на Жоро той. След което му връчил фина визитна картичка. На нея пишело:
Тази визитка не означавало нищо, а може би всичко. Подобни директори във ВИС-2 имаше колкото искаш. Но Жоро с пределна яснота осъзна, че вече се е качил на асансьора, който ще го отведе на горните етажи.
Жоро се радвал на новото си БМВ и много се гордеел с него, но отношението му към Бен Търпин не се променило. Помнел много добре как го зарязал в ареста и знаел прекрасно, че без помощта на родителите си още щял да кисне там. Иначе си изпълнявал стриктно задълженията. Вечерно време разкарвал Бен из цяла София като шофьор и бодигард едновременно. Изпълнявал безпрекословно всичките му нареждания и колкото и да му бе неприятно, не се заблуждавал че може да мине без него. Бен си оставал основният, най-важният трамплин към ВИС. Бен на свой ред гледал да използва Жоро максимално, тъй като постоянно попадал в разни съмнителни ситуации, свикнал да изпраща Жоро при Васил Илиев, когато трябвало да се отчете или да обясни някой от поредните си глупости. Без съмнение Васко имаше слабост към момчето. Уважавал хората като него, които могат да държат инкяр и не се плашат лесно, пък и, от друга страна, пред него стояло бъдещето.
Васил не се изживявал и като вечен. Все някога щели да дойдат младите и Жоро във всички случаи щял
