Маджо се изкриви зловещо.
— Какво става тогава? Да не би Поли да е оттеглил офертата от теб и да я е дал на този Момчил? Да не си изпуснал нещата от контрол?
— Нямам идея. И така да е станало, нямам вина. Откога ти казвам да направим фалшивия атентат.
— Има ли вариант Момчил да е дошъл не по поръчка на Поли, а на Пехливанов?
— Защо? Какви пресечни точки имаш с Пехливанов?
— Абсолютно никакви. Въпреки че от пет шест години работи в моята организация, аз дори не знам нищо за него.
— Какво те притеснява тогава?
— Наскоро, когато се опитвах да уреждам сделката за хотела, Поли дойде с Пехливанов. Каза, че щял да му бъде съдружник в тази сделка. Аз, естествено, побеснях и го изгоних. Казах му, че „кучета“ на моята маса не търпя. Затова си мисля да не би да се е озлобил. А единственото, което съм чувал за него, е, че е голям комплексар. Но я ти си по-запознат, разкажи ми за него.
И аз разказах, каквото знаех за Пехливанов.
Жоро Пехливанов живеел в идеалния център на София, близо до Националния стадион „Васил Левски“. В квартала всички го знаели като слабичко, високо и русоляво момче, син на доста заможни родители. С повечето от връстниците си се разбирал. Метълите го тормозели яко и където го видели, му обирали парите. След тях се появили скинарите, които се оказали още по-безмилостни.
— Ей, пич — подвиквали му те, — изпразвай джобовете и давай парите, ако искаш да се прибереш цял вкъщи!
Жоро обаче не смятал да се предава. Малко преди да завърши гимназия, започнал да гълта анаболи и да вдига тежести. За кратко време натрупал доста мускулна маса и успявал да държи враговете си на прилично разстояние. За всеки случай той опердашил двама-трима от метълите и вече с нараснало самочувствие теглил един здрав бой на цялата банда квартални скинари. Някъде по това време станали генералните промени в държавата и Жоро за първи път през живота си влязъл в открит конфликт с баща си и майка си. Бил прагматик. Всяка сутрин се събуждал с единствената мисъл — как да изкара повече пари. Завършил гимназия, и то с доста добър успех, и вместо да се запише в курсовете за шофьори, подобно на съучениците си, Жоро взел книжка за тракторист. Някой му беше подшушнал, че те печелят луди пари. Като разбра за тази дивотия, баща му първо се смял от сърце, после се ядосал.
— Трябва да си много оглупял, моето момче — поклатил замислено глава той. Без дори да подозира какъв нов удар му готвел любимият син. Всичко тръгнало от някакъв френски филм, разказващ за съдбата на чуждестранен легионер в Африка. Жоро остана буквално запленен. Започнал да тренира значително по- интензивно и вече с кубинки на крака дори в най-големите жеги. Незнайно откъде бе изровил списък на дисциплините за приемния изпит в Чуждестранния легион и там бягането на дълги разстояния с тежки обувки фигурираше на едно от първите места. Този път се намесила и майка му.
— Няма да допусна да ми убият детето разни черни маймуни! — разкрещяла се тя. — Не сме се мъкнали цял живот по посолствата, за да видя накрая сина си войник!
Родителите на Жоро действително прекарали години наред като обслужващ персонал на нашите пълномощни представители в различни страни по света, въпреки че бащата си имал диплома за строителен инженер. Момчето им ги следвало почти навсякъде. Беше избродил повече свят, отколкото всички комшии в квартала взети заедно, но, в края на краищата, се оказало, че ползата е никаква. Все пак нямало как да тръгне срещу майка си. Затворил се в стаята си със стотина нови планове да стане милионер и накрая се спрял на най-достъпния. Решил да замине дървосекач в Канада.
— Ти знаеш ли колко дървета има там? — съвсем се сащисал баща му. — За какво им е още едно?
Този довод изглежда подействал, защото Жоро повече не продумал за Канада. Преместил се на „Магурата“. Там вече се били настанили доста стари шмекери. Черната борса за обмяна на пари вървяла на пълни обороти. Никой не познавал Жоро, нито пък се интересувал от него. Правел дребни сделки и въртял нищожен оборот, така че не дразнел босовете. Забелязали го заради изключителната му стриктност и честност. Оценили го по достойнство и му дали едно рамо, което му се видяло твърде дребно за усилията.
Наоколо все по-често се мяркали новите герои на времето — борците. Изглеждали наистина страховити с ланците си, гривните си, бързите коли. По всяка вероятност бъдещето било тяхно. И Жоро започнал да крои планове как да се присъедини към силните на деня. Борците ненавиждали културистите. Тъпканите с анаболи момчета гледали да ги избягват, а Жоро бил точно от тях. Имал една мечта. Като дете ходел да се къпе в басейна „Република“ и на връщане често минавал покрай тенискортовете, където Иван Славков обикновено избивал снощния си махмурлук с игра на тенис. Паркирал мерцедеса си пред главния вход и Жоро можел с часове да наблюдава колата, без да обръща внимание на мокрите си дрехи. Зарадвал се много, когато видял, че и борците вече се возят на същите мерцедеси. Затова не се отказал нито за миг да се присъедини към тях.
В квартала съвсем близо до Жоро живеело едно много хубаво момиче. Казвало се Ева. Двамата били просто приятели, срещали се често в Червеното кафене и тя му разказвала надълго и нашироко колко голям тарикат бил нейният приятел. Сега се намирал в чужбина, по-точно в Унгария, при най-големите бандити, но всеки момент го очаквала да се прибере.
Жоро тутакси се залепил за Ева, а от един определен момент нататък направо не се отделял от нея. Пазел я като рохко яйце. Грижел се да не я безпокоят обичайните навлеци по кафенетата и не давал прашинка да падне върху главата й. Така минало лято. В един от първите дни на есента Жоро заварил Ева в Червеното кафене, седнала на маса с някакъв дребен и на пръв поглед доста смотан гявол. Тъкмо се канел да му скочи, когато Ева предвидливо застанала между тях.
— Запознай се с моя приятел! — засмяла се тя.
— К’ъв си ти, бе? — погледнал го намусено онзи. — Това е моят ангел-хранител — съвсем се разлигавила Ева, преди да седне отново на стола. — През цялото време, докато отсъстваше, той бе неотлъчно до мен. Не даваше муха да бръмне. Вардеше ме като съкровище, каквото съм. Нали така! — изкикотила се тя.
Жоро не изглеждал очарован, почесал се досадливо по врата и си теглил наум една майна, задето не е изчукал мадамата, когато бродела самотна, и ето сега я предавал почти девствена на някакъв гърчав селяндур. Точно тогава пред кафенето спрял мерцедес. На прозореца увиснал Васил Илиев, махнал небрежно с ръка и приятелят на Ева се запътил спокойно към него. Двамата братски се ръкували. Сетне потънали в дълъг и задълбочен разговор, като дребният почти през цялото време дообяснявал нещо с ръце, а Васко Илиев се заливал от смях. „Този не е случаен човек, щом си има лафа с Васил — помислил си Жоро. — Може и пък да не съм сбъркал, нищо чудно да излезе заек от трънката…“ Приятелят на Ева се върнал в значително по-добро настроение и в движение си поръчал чаша уиски с лед.
— Ще пийнете ли нещо? — обърнал се той към двамата.
— Същото — изчуруликала Ева. И хванала шепите си поверително, навела се към своя приятел: — Забравих да ви запозная официално. Това е Жоро.
— Бен Търпин — представил се хладно гърчавото мъжле.
Така Жоро Пехливанов за първи път проникнал в структурите на борците.
Междувременно баща му успял да го уреди във ВИАС, специалност строително инженерство, което било отколешна мечта. На Жоро това не му пречело. Родителите му изглеждали доволни и най-сетне го оставили на мира. Дори баща му извадил десет хиляди марки и му помогнал да си купи автомобил „Фиат Крома“ от Германия.
Отношенията му с Бен Търпин също се развивали добре. Той веднага забелязал неговата нахъсаност и въпреки че му се отваряли възможности лично да се издигне в структурите на ВИС, започнал постоянно да пробутва Жоро.
— Имам семейни проблеми, не мога да дойда с вас — лъжел Бен Търпин. Или пък директно заявявал: — Настинал съм жестоко, вземете моя човек Жоро.
— Кой Жоро, бе? — чудели се всички.
