и децата! Ако някой знае причина, поради която този брак да не се състои — пошегува се той — да говори сега, или да замълчи завинаги!
Куинси се засмя.
— Едва ли ще ви трябва свещеник, сър! Вие се справяте много добре! Честито, Анджела, и помисли за племенниците, с които ще ме дариш!
— Не бързай толкова, братле — отвърна на шегата му тя — имам доста неща за уреждане, а дотогава вие с Беки може да ме изпреварите!
Шегите се сипеха една след друга, всички бяха във възторг от новината, която им съобщи полковникът, дори и Арчи, който не пропусна да им честити!
Животът започваше отново за всички!
Нямаше нищо неизречено, Куинси се радваше от сърце за приятелите си, които оставаха във Валенсия.
Пътят, който бяха избрали, бе изпълнен с трудности и много премеждия, но и изпълнен със слава не само за него, но и за всички, както и за кадетите, които се учеха и щяха да се учат там!
А децата?
Те просто бяха прекрасни!
Когато Куинси свърши разказа си, повечето от тях плачеха и не спираха да му повтарят, че той е техният герой.
Обещаха, че на всяка цена ще станат офицери, с което си спечелиха благодарността и обичта на Куинси.
Всъщност, той ги бе обикнал още когато ги видя и тръгна след тях.
Тази нощ никой не можа да заспи!
На следващия ден, късно следобед Куинси и Анджела заминаха за Севиля, за да почетат лобното място на родителите си, като взеха със себе си Ребека и Севаро.
Анджела бе твърдо решена да възвърне името си!
По този начин искаше да прогони вината, която разяждаше сърцето й!
След няколко дни щяха да отпътуват за Венеция, където започнаха живота си щастливо.
Това щеше да бъде отплатата за всичко, което преживяха през тези десет години!
Последното пътуване
Отново във Венеция
Последните събития изтощиха нашите приятели докрай!
Анджела спеше спокойно и дълбоко, умората я бе налегнала напълно.
Цял ден се разхождаха из околностите на Севиля, Куинси бе очарован от това колко се е променил и разраснал градът, Ребека неотлъчно го следваше и с интерес слушаше разказите му за времето, което бяха прекарали там като деца.
Спомените едновременно радваха и натъжаваха младия лейтенант, но Ребека упорито се стараеше да уталожи мъката му и да прогони чувството за вина от сърцето му.
Докато те се разхождаха из парк Мария Луиса, полковникът придружи Анджела до административната сграда, откъдето щеше да излезе с истинската си фамилия, след което трябваше да се срещнат с Куинси и Ребека, за да заминат отново за Валенсия, където щяха да се сбогуват с приятелите си.
Престоят им в Севиля бе само за един ден, тъй като всички бързаха да отплават за Венеция — градът на любовта!
Когато отново посетиха училището, обсипаха децата и ръководителите им с подаръци, за което получиха благодарности от тях, след което нашите приятели решиха да си отпочинат преди отплаването.
Анджела все още спеше, когато Куинси връхлетя в стаята й.
— Анджи — извика той — Господи, още ли не си станала? Хайде, сестричке, време е за пътуване!
— Куинси, кога ще се научиш да влизаш по-тихо в стаята ми? — попита Анджела намръщено — Колко е часът?
— Хайде, стига! Не се сърди! Часът е вече седем сутринта и корабът ми е готов за отплаване.
— Кога ще спреш да нахлуваш в стаята на годеницата ми, лейтенант?
Той се обърна. На вратата стоеше Севаро и го гледаше полусърдито.
— Капитане…
— Първо, вече не съм нито капитан, нито полковник — прекъсна го той — и мисля, че имам право да събудя годеницата си и да й кажа „Добро утро“. Прав ли съм?
— Напълно, сър!
— Стига с тези официалности, Куинси! — махна с ръка Севаро. — Предпочитам да ме наричаш Антонио.
— Да… Добре…
Куинси изглеждаше смутен и дори засрамен. Дори Анджела се усмихна:
— Какво има, братле? Да не би да си глътна езика?
— Анджи, извинявай, че нахлух така, ще бъда по-внимателен занапред, обещавам — той понечи да излезе.
— Куинси, почакай! — спря го Севаро. — Да не би да те засегнах с нещо? Аз само се пошегувах.
— Така ли, сър? — погледна го той.
— Разбира се, лейтенант, но исках да събудя сестра ти и да й кажа, че тръгваме.
— Тръгваме ли? — извика Анджела — Но… аз още не съм готова.
— Ами побързай да се приготвиш, скъпа! Нали не искаш да те оставим тук? — пошегува се той.
— Не е смешно, Тони! — намръщи се тя.
— Хайде, Куинси! — подкани го той — Ще чакаме отвън, докато стажант Медейра се облече и събере нещата си.
Те отидоха отново в училището, където ги посрещнаха Арчи и Мануел.
— Къде са останалите, Арчибалд? — попита Севаро.
— Приготвят закуска за кадетите, сър! — усмихна се той.
— О, не знаех, че имат и такива умения — погледна го шеговито Севаро.
— Какво искате да кажете, сър?
— Не го слушай, Арчи! — намеси се Куинси — Полковникът днес явно е решил да се шегува с всичко и всички.
— Щом е така, приемам шегата с удоволствие — усмихна се Арчи. — А вие кога тръгвате?
— Веднага, щом Анджи се появи — каза лейтенантът — Не разбирам защо се бави.
— Спокойно, Куинси, Ребека и Фатима също ги няма — каза Севаро.
— Да отидем до кораба, сър, да проверим дали всичко е натоварено, не бих искал да забравим нещо.
Те тръгнаха към кея.
„Синята птица“ бе напълно готова за път и те спокойно можеха да потеглят към Венеция.
Когато се върнаха, момичетата ги чакаха с нетърпение и се изправиха веднага, щом ги видяха.
Тогава кадетите излязоха от училището и засвириха тържествения марш, както по време на откриването.
Всички онемяха — такава изненада не бяха очаквали.
— Това е по инициатива на кадетите, приятели — каза Мануел, който се бе приближил до тях. — Те пожелаха да ви изпратят, но знаят, че ще се видят отново с вас във Венеция.
— Изненадата е страхотна, капитан Гарсия — каза Севаро — ще ви се обадим, когато определим датата за голямото събитие.
В това време децата спряха да свирят и той се обърна към тях:
— Скъпи кадети, благодарим за великолепното изпълнение и ви пожелаваме успех във всичко. Ние сме готови да отпътуваме! Останете със здраве и Бог да ви благослови!
— На добър час, сър! — извикаха децата. — И попътен вятър! Ще се видим във Венеция!
Такава беше раздялата им с тях — сърдечна и топла!
Те тръгнаха към кораба, който се полюшваше над вълните, сякаш ги приканваше да побързат.
