Това беше последното пътуване към щастието, което ги очакваше край бреговете на гостоприемната Венеция!
Когато пристигнаха, слънцето вече бе залязло и градът изглеждаше по-приказен от всякога.
Нощта ги прегърна смело и те се отправиха към хотела, за да си запазят стаи, след което решиха да се разходят на моста на въздишките.
След това се прибраха в хотела, за да поспят. Трябваше да си починат добре, преди да начертаят плановете за утрешния ден.
Петимата се събраха отново по време на закуската.
— Какво ще правим днес, Куинси? — попита Севаро.
— Като начало аз и Ребека ще отидем да си потърсим жилище, надявам се да намерим нещо подходящо и не много скъпо.
— Аз мога да ви помогна — каза Фатима.
— Разбира се! — възкликна Ребека. — Ще се радваме да ни придружиш. А вие какво ще правите, Анджи?
— Ще тръгнем с вас — каза тя. — Ние също ще огледаме за жилище!
— Добре тогава! — усмихна се Фатима. — Щом всички ще си купуват имот, аз ще ви заведа там, където е най-изгодно за вас.
След закуската Фатима ги поведе към мястото, както им бе обещала.
От площад „Сан Марко“ се насочиха към часовниковата кула и като завиха наляво се качиха на vapoetti (воден автобус), който ги отведе на улица Сан Антонио (Calle Sant’Antonio).
Фатима ги поведе по нея, докато стигнаха до една агенция за недвижими имоти. Там ги посрещна един много симпатичен мъж, когото Куинси и Антонио не познаха веднага, нито пък той ги загледа.
— Здравей, Фатима! — каза той приветливо. — Виждам, че ми водиш гости. Явно не си дошла за интервю.
— Не, Ренцо! — усмихна се тя. — Надявам се, помниш брат ми и Куинси Медейра? Тази млада дама там е стажант Анджела Медейра — сестрата на Куинси и годеница на Тони, а до нея е приятелката му и, надявам се — бъдеща годеница — Ребека.
— Приятно ми е да се запознаем, дами! Казвам се Ференцио Малдини и съм бивш боцман, подчинен на капитан Севаро и приятел на Куинси от екипажа на „Делфин“, днешния „Герой“.
Анджела, Антонио и Куинси бяха изумени! Севаро не вярваше на очите си!
— Ференцио Малдини! — промълви той. — Ето къде си бил през всичките тези години, но защо не се качи на „Герой“ и как така Фатима е знаела за теб?
— Простете, сър, но след загубата на момчето аз се отказах от корабоплаването и дойдох тук, където започнах нов живот. Фатима ме откри случайно, когато пишеше статията за вестника. Така се запознахме преди повече от десет години. Е, Куинси — погледна го той — виждам, че си намерил щастието си, пораснал си, приятелю! През всичките тези години, докато преуспявах, ми се искаше да върна времето назад, всяка нощ сънувах бурята, която те отнесе и лицето на капитана, който бе обезумял от мъка по теб…
— Ренцо, успокой се! — прегърна го Фатима.
— Много ме развълнувахте с посещението си, приятели! — той бе просълзен. — От все сърце се радвам, че сте заедно, не само на сушата, но и в морето, надявам се. Къде е корабът ви, полковник?
— Малдини — разтърси го Севаро — овладей се, приятелю. Аз вече не съм капитан, нито полковник, напуснах армията и сега съм един щастлив, обикновен човек.
— А Куинси? Той обожава морето…
— Ренцо, не забравяй, че и аз съм тук — намеси се лейтенантът — моля те, успокой се. Радвам се да те видя отново, боцман Малдини. По-късно ще ти покажа корабът си, но не за това сме тук.
— Ти… погледна го изумен той… ти имаш кораб? Но това е чудо! Не стига, че си оцелял при онази буря, а и притежаваш собствен кораб. Да не би да си и полковник?
— Не, сър! Само лейтенант от Мексиканската военноморска армия, а сега съм към сухопътните войски.
— Мексиканска! Но, Куинси… какво си правил в Мексико?
— Куинси ще ви разкаже историята си по-късно, сър — намеси се Анджела — но сега трябва да поговорим за друго. Радвам се да се запозная с още един приятел на брат ми.
Той я погледна, вече се беше съвзел от първоначалното вцепенение, което го бе обзело.
— Благодаря, синьорита! Куинси, сестра ти е много красива! Как си могъл да я повериш в ръцете на капитан Севаро, при това полковник?
Фатима весело се засмя.
— Струва ми се, че ще останеш без годеница, братле!
— Малдини просто се шегува, сестричке! — каза Севаро. — Нали, приятелю?
— Разбира се, че се шегувам, сър, но тя наистина е много красива девойка. Пазете я!
— Бъди сигурен в това, Ференцио! А сега, ако нямаш нищо против, бих желал да обсъдим това, за което сме дошли.
— С удоволствие, сър!
— И така — започна Фатима — тези две влюбени двойки са решили да купят жилища, по възможност по-близо до каналите и с изглед към океана. И ако е възможно, естествено, постройките да бъдат близо една до друга. Дали ще можеш да намериш такива, Ренцо?
Той се замисли, след което изкара някакви документи и усърдно започна да ги разглежда.
— Има ли къщи за продан в областта „Санта Круз“, но това е отдалечено от Венеция и не мисля, че ще ви допадне. Какво мислите?
— Ще го оставим като резерва — усмихна се Анджела — ако не намерим нещо по-добро.
— Добре — промърмори Малдини и продължи да рови из документацията.
— На улица Уидмън има две почти еднакви сгради, но няма изглед към каналите и океана. Устройва ли ви?
— Не, Ренцо! — каза Куинси. — Провери за други, моля те! Малдини отново прелисти документите и въздъхна.
— Е, това е последното, което имам и което отговаря на изискванията ви. Ако отхвърлите и това предложение, ще трябва да чакате поне още една седмица, докато получа новите оферти. На улица Де ла Пиета има две постройки за продажба. Единственият изглед е към каналите, и двете сгради са прекрасни, красиво построени по стар венециански стил. Погледнете снимките и ако цената ви устройва, можем да преговаряме със собствениците.
Докато те разглеждаха снимките, Ренцо дръпна Фатима настрани и двамата започнаха тихичко да разговарят.
Къщичките бяха добри, построени почти до каналите, а гледката бе просто прекрасна. Можеха да се наслаждават на малките корабчета, идващи и заминаващи към Мармарис или към Сан Серволо.
Анджела с радост си помисли, че на това място можеха да ловят риба, а Куинси можеше да остави кораба си на кея. Тя погледна Антонио и неволна усмивка пропълзя по устните й.
Той така бе впил поглед в една от снимките, че дори не забеляза как всички обръщат поглед към него и се усмихваха задоволително.
— Антонио, добре ли си? — попита Анджела.
— Да, скъпа, просто не мога да откъсна поглед от гледката.
— Аз също си харесах жилище! — каза Куинси. — Мисля, че това ни устройва, Ренцо! Започвай, а ние ще те посещаваме честичко, обещавам ти!
— Добре, приятелю. Сега, когато сте тук, какво ще правите?
— Аз, Анджела и Ребека ще се запишем в сухопътните войски на Венеция, тъй като капитанът е към друг щат, може да си вземеш няколко дни отпуск и заедно с него да посетите военноморската ни база във Валенсия, нали, Антонио? — погледна го той. — Ние тримата имаме доста работа тук, след като си получим жилищата, нищо не ви пречи да си направите малка разходка.
— Прав си, Куинси! Това е чудесна идея. Аз няма да съм ви много нужен тук.
— И аз ще дойда с вас! — каза Фатима. — Ще направя репортаж за училището и кадетите.
— Фатима! — възкликна Ренцо. — Отиваме на почивка, няма да допусна да работиш.
