Върна се отново при Ори.
— Тъй като Моллой не е оставил наследство, единствено право на достъп до сведения и документи, доколкото знам, има вдовица та на Моллой, но то може да бъде упражнено само по съдебен път. Фреър твърди, че Моллой няма адвокат и смятам да й намекнем за Паркър. Ние няма да му предлагаме нищо. И Фреър мисли, че трябва тя да го наеме. Сега първата ни работа е да намерим книжата на Моллой. Въпроси?
— Не сега — Ори поклати глава. — Може да имам въпроси след разговора с Фреър. Ще ти позвъня.
Улф направи гримаса. С изключение на неотложните разговори, момчетата никога не се обаждат между 9 и 11 сутринта и 4 и 6 следобед, когато е при орхидеите. Въпреки това проклетият телефон пак звъни тъкмо когато се е задълбочил в някоя книга или решава кръстословица. А понякога е зает и в кухнята с Фриц. В такива случаи Улф излиза от кожата си. Тръгна към Кимс.
— Джони, Арчи ще ти даде няколко имена и адреси — на мистър Томас, Л. Ъруин и семейство Джеръм Аркоф. Били са с мисис Моллой на театър онази вечер. Съпругата на Аркоф се е обадила на мисис Моллой да й предложи излишния билет. Това може и да не се окаже важно. Нашият X е чакал сгоден случай и се е възползвал. А може и предварително да е знаел, че мисис Моллой няма да бъде вкъщи вечерта. Трябва да проверим. Хората на Фреър са се опитали да се доберат до нещо, но са действали грубо и глупаво, което личи от рапортите им. Ако само подразбереш, че мисис Моллой е била поканена нарочно, свържи се с мен веднага!
— Кога, сър? — побърза да попита Джони. Улф поклати глава.
— Не се притеснявай! Обаждаш се само ако имаш повод за съмнения.
— Разбира се! Както кажете!
— Това и казах.
Дойде ред на Сол Панзър.
— За теб бях намислил нещо, но то може да почака. Ще се помъчим да разберем защо е бил у Моллой този плик, адресиран до Ричард Рандъл, с квитанцията за наетия сейф преди 3 години. Ако беше обикновена формалност да получим сведения от такава компания за техен клиент, не бих те занимавал с това, но съм сигурен, че не е лесна работа. Въпроси?
— По — скоро една идея — предложи Сол. — Арчи може да се обади на Лон Коен от „Газет“ за едно качествено копие от снимка на Моллой. Ще свърши по-добра работа от тази във вестника.
Останалите се спогледаха. Всички ги биваше, но много исках да разбера за себе си дали са усетили това, което Сол веднага надуши — че Моллой е Ричард Рандъл. Излишно беше да ги питам. Щяха да кажат „ДА“.
— Ще се обадим на Лон — отговори Улф. — Нещо друго?
— Не, няма, сър.
Улф се приближи до мен.
— Арчи, ти чете съдебната преписка, която Фреър донесе. Видя данните за мис Дилиа Брандт, последната секретарка на Моллой. Знаеш къде можеш да я намериш.
— Естествено.
— Срещни се с нея. Ако там има нещо, което може да ни послужи, вземи го. Тъй като работиш за мисис Моллой, сигурно ще се наложи да поискаш и нейното съгласие. Действай!
Всеки от присъстващите го прие по свой начин с характерната си усмивка — кой по-сдържано, кой по- силно изразено.
VIII
В 7. 30 Улф ме чакаше за вечеря както обикновено. Седнах, но не хапнах почти нищо. Имах среща във Вилидж и трябваше да побързам. Да издържиш наравно с Улф от мидите до сиренето, значи да останеш на масата час и половина.
Уреждането на срещата с Дилиа Брандт се оказа много лесно. Веднага се свързахме по телефона. Представих се и казах, че един клиент ме моли да събера информация за Майкъл М. Моллой, покойния й работодател. Ставаше въпрос за статия в едно списание, която ще излезе от нейно име, а моят клиент ще я напише — нещо като съавторство. След няколко въпроса тя се съгласи и обеща да ме чака у тях в 8,30 часа. Набързо приключих с печената патица и оставих Улф да се справи сам със салатата.
Къщата на Арбър стрийт — 43 се нуждаеше неотложно от ремонт — искаше малко боя отвън и поне един от онези непретенциозни асансьори вместо тясното, опушено дървено стълбище вътре. На втория етаж не ме чакаше никой. Огледах се за звънец, но не видях и почуках леко на вратата. Трябваше да се въоръжа с търпение докато ми отворят, а може би жилището на мис Брандт бе много голямо. Накрая тя се появи. Представете си изненадата ми, когато бях въведен направо в стаята.
— Казвам се Гудуин. Говорихме по телефона.
— О, да, разбира се! — каза — Съвсем ви забравих!
Това, в което влязохме, беше огромен хамбар; трябва добре да го познаваш, за да можеш да се ориентираш в него. Един господ знае защо точно в средата се мъдреше табуретка, когато мисис Брандт няма пиано. Използвах я да си сложа палтото и шапката отгоре. Домакинята се насочи към дивана и ме покани да седна до нея. Не видях наблизо стол; наложи се да седна на самия ръб, за да бъда с лице към нея.
— Наистина бях забравила — извини се тя. — Съвсем съм разсеяна. — И показа с вълнообразно движение на ръката какво става в главата й.
Беше млада, добре сложена и по облеклото й личеше, че се поддържа. Имаше гладка кожа, светлокафяви очи и хубава кестенява коса. Само дето трудно й се отдаваше да се съсредоточи.
— Детектив ли казахте, че сте? — попита. За някакво списание май ми споменахте…
— Точно така — отговорих. — Редакторът му иска да хвърли светлина върху едно убийство от различна гледна точка. За убийства е писано много и Том иска да пробва със сензационното заглавие — „Последният месец от живота на жертвата“ или „Последната година от живота на една жертва“, като под него добави „Разказва секретарката на убития“.
— О, а къде ще бъде моето име?
— Ще се спомене, естествено. Както виждам, няма да е излишна и снимката ви. Аз самият не бих се отказал, ако имате една за мен.
Реакцията й беше още едно доказателство колко измамна е външността. Дилиа беше от този тип жени, с които мъжете обичат да се показват пред обществото и нищо повече.
— Моля да бъда извинен, а сега по същество. Ще ми разкажете всичко за мистър Мол лой, за да го предам на редактора. Ако той сметне, че от него може да се получи статия, ще дойде да говори лично с вас. Какво ще кажете?
— Съгласна съм, но защо това заглавие? По-правилно ще звучи „Последните 10 месеца от живота на жертвата“, защото аз работих при него приблизително толкова.
— Много добре. Това звучи чудесно, а сега доколкото зная…
— Как мислите, ако тези 10 месеца ги превърнем в дни…
— Зависи от месеците, мис. По моите изчисления излизат окото 300.
— Тогава какво пречи да бъде „300 дни от живота на жертвата“?
— Идеята ви съвсем не е лоша. От време на време сте вечеряли с Моллой на ресторант. Какво…
— Кой ви каза това?
Все пак прецених избора си като доста богат. Можех да стана и да си отида, да я удуша или да продължа да я слушам.
— Вижте какво, мис Брандт! На мен ми плащат на час и трябва да свърша някаква работа. Какво си говорихте с Моллой в ресторанта? Делови ли бяха разговорите ви или просто се забавлявахте?
Тя се усмихна и ми се стори хубавичка.
— О, обикновено се забавлявахме. Моллой не обсъждаше сделките си с мен. Мисля, че нямаше повече желание да вечеря със жена си и предпочете моята компания. Искам да ви кажа и друго. Зная какво мислят хората за нас, но никога не съм му позволявала волности.
— А той позволяваше ли си ги?
— О, да, семейните мъже винаги го правят, със собствената жена не е същото.
