Сцената не беше никак весела. Мортимър Ървин се беше проснал на килима, а под главата му беше подложена една възглавница от канапето. На самото канапе лежеше Липс Игън. Денис Хорън седеше в креслото и въпреки че дрехите му бяха измачкани, нямаше отпочинал вид. Сол Панцър беше на един стол с гръб към прозореца, за да наблюдава всичките си пленници, без да си напряга зрението.
— Добро утро — казах мрачно аз. — След малко ще ви поднесем закуска.
— Това е непоносимо! — изквича Хорън.
— Не сте длъжен да го понасяте. Повторих ви най-малко пет пъти, че сте свободен да си вървите. Що се отнася до тях, осигурили сме им луксозна обстановка. Единият лежи на канапе, другият — на мек килим. Доктор Волмър, когото събудихме в два часа през нощта да превърже ръката на Морт, е сред най-добрите в професията. Правим всичко по силите си да ви угодим. Мистър Улф се опасяваше да не си помислите, че ще се възползва от обстоятелствата и ще ги разпита самостоятелно, преди да е уведомил полицията, затова дори не стана да ги погледне. Усамотил се е в стаята си и спи или се разхожда напред-назад — не знам кое от двете. Във ваше присъствие позвъних на Отдел „Убийства“ — Манхатън, в един и четирийсет сутринта, предадох, че мистър Улф иска да съобщи нещо важно лично на инспектор Креймър и го моли да му се обади при първа възможност. Що се отнася до желанието ви да останете насаме с клиента си, в никакъв случай не бихме могли да изпуснем такъв грубиян като Игън от погледа си. Креймър много ще ни се кара. Как си, Сол?
— Добре. Поспах три часа, преди да сменя Фред в пет и трийсет.
— Не ти личи. Ще отида да видя какво става със закуската. Докато бях в кухнята с Фриц, влезе Фред, напълно облечен и донесе изумителна новина. Двамата с Ори дремели на леглата в южната стая, която е на моя етаж и се събудили, защото някой започнал да чука отдолу — там е стаята на Улф. Фред слязъл да провери и Улф му наредил веднага да изпрати Ори при него. Трябваше да се поровя дълбоко в паметта си, за да се сетя за друг такъв случай, при който Улф е вършил каквото и да е преди да закуси.
Фриц нямаше свободна минута, тъй като трябваше да приготви и сервира закуска за осем души, без да се брои неговата, но с Фред му помогнахме — наредихме една маса в предната стая и пренесохме храна и прибори. Ние закусвахме в кухнята и тъкмо довършвахме царевичните кифлички с препечена шунка и мед, когато Ори се втурна и нареди на Фриц:
— Остави тези безделници и се погрижи за мен. Гладен съм, а трябва да излизам по работа. Арчи, отиди да ми донесеш петстотин долара. През това време ще ти отнема стола. Дай ми и името на онази фирма, която се обажда от твое име по телефона и за услугата ти взима толкова и толкова на хиляда разговора.
Не му отстъпих мястото си, докато не си изядох закуската и не изпих още чаша кафе, така че той трябваше да използва високия стол без облегалка. После изпълних нарежданията му. Безполезно беше да се мъча да отгатна какво ще прави с петстотинте долара, но ако значителна част от тази сума беше за покупка на телефонни запитвания на едро, за тренировка можех да се опитам да се сетя защо. Вече бях докладвал подробно на Улф и той знаеше точно толкова, колкото знаех и аз — нищо повече. Кои ли бяха евентуалните кандидати за тези хиляди телефонни разговори? Едва ли бяха хората, фигуриращи в бележника с клиентелата на Игън, защото беше заключен в сейфа — видях го вътре, като извадих парите от чекмеджето за текущи разноски, а и Ори не го поиска. Отбелязах си мислено този въпрос, за да го разгледам, когато имам свободно време. Не за първи път Улф изпращаше някой от помощния персонал да свърши нещо, без да се консултира с мен.
Към осем часа Фриц вече беше свалил подноса на Улф, Ори беше излязъл, а двамата с Фриц вдигнахме масата в предната стая и миехме чиниите в кухнята, когато се позвъни. Хвърлих кърпата, излязох в коридора и видях пред вратата инспектор Креймър и сержант Пърли Стъбинс. Не се налагаше да ги оставя да чакат, за да питам Улф какво да правя. Той вече ми беше дал инструкции, погледнах към предната стая да проверя дали е затворена и после ги поканих.
Те не влязоха.
— Бързаме за някъде — рязко каза Креймър. — Какво искаш да ми съобщиш?
— Нищо. Мистър Улф се занимава със съобщенията. Заповядайте.
— Не мога да седя да го чакам.
— Не е нужно. Самият той ви очаква с нетърпение вече шест часа.
Двамата влязоха и се отправиха към офиса. Последвах ги и Креймър изръмжа:
— Няма го!
Направих се, че не съм чул. Предложих им да седнат, отидох до бюрото си, звъннах в стаята на Улф по домофона и му съобщих кой е пристигнал. Креймър извади пура от джоба си, разтърка я между дланите си, огледа внимателно крайчето, сякаш да провери дали някой не го е намазал с рядко срещана и малко известна отрова, сложи я в устата си и я стисна със зъби. Никога не съм го виждал да я запали. Стъбинс седеше и ме гледаше накриво. Не му беше приятно, че шефът му идва при нас, докато има сензационно убийство, което чака да бъде разкрито — не бих се обзаложил дали няма да продължи да изпитва същите чувства, дори ако научеше, че вече сме заловили убиеца с предостатъчно доказателства, опаковали сме го и ги чакаме да си го приберат. Разнесе се звукът от слизащия асансьор и след миг се появи и самият Улф. Той поздрави компанията без особен възторг, отиде на бюрото си и преди да седне, попита:
— Защо се забавихте толкова много? Мистър Гудуин ви позвъни преди повече от шест часа. Къщата ми е пълна със съмнителни лица и искам да се отърва от тях.
— Без много приказки — прекъсна го Креймър. — Бързаме. Какви са тези лица?
Улф седна и доста се помая, докато се настани удобно.
— Първо — започна той, — имате ли някакъв коментар относно обвинението на мис Ести, че мистър Гудуин предложил да й продаде съдържанието на разговора ми с мисис Фром?
— Не. Това е работа за прокурора. Нещо го усуквате. Улф сви рамене.
— Второ, обиците-паяци. Мисис Фром ги е купила от магазин в центъра на Манхатън в понеделник следобед, единайсети май. Както без съмнение сте открили, вероятно в Ню Йорк няма и никога не е имало друг такъв чифт обици.
Стъбинс извади бележника си.
— Откъде научихте това? — попита Креймър.
— Разследвахме. Съобщавам ви факта — как съм го научил е моя работа. Мисис Фром ги е видяла на витрината, купила ги е, платила е с чек и ги е взела със себе си. Тъй като имате достъп до чековата й книжка, сигурно е възможно да намерите магазина и да проверите това, но не мога да си представя по- глупав начин да си губите времето. Гарантирам този факт, а ако помислите, ще разберете, че е изключително важен.
— В какво отношение?
— Не. Сам си правете изводите. Аз предоставям единствено фактите. Ето още един. Познавате Сол Панцър, нали?
— Да.
— Вчера той отиде в Асоциацията за подпомагане на бежанци, представи се като Леополд Хайм и им даде адрес в евтин хотел на Първо авеню. Разговарял е с мис Анджела Райт и с някакъв човек на име Чейни. Казал им е, че се намира в Съединените щати нелегално, страхува се да не бъде разкрит и депортиран и моли за помощ. Те отвърнали, че нещастието му е извън тяхното поле на дейност, посъветвали го да потърси адвокат и му дали името на Денис Хорън. Той отишъл при мистър Хорън, разговарял с него и после се прибрал в хотела си. Малко преди осем вечерта в стаята му пристигнал някакъв човек и предложил да го предпази от разкриване и неприятности срещу десет хиляди долара. Мистър Панцър ще ви съобщи всички подробности. Човекът му дал двайсет и четири часа да събере каквито може пари, а щом си излязъл, мистър Панцър го проследил. Той има изключителен талант за това.
— Знам. После какво?
— Мистър Гудуин ще продължи нататък. Преди да започне, трябва да обясня, че възприех една хипотеза относно мъжа в колата с жената миналия вторник, когато жената казала на момчето да повика полиция. Допуснах, че този мъж е Матю Бърч.
Креймър го изгледа с учудване.
— Защо Бърч?
— Не е нужно да обяснявам, тъй като хипотезата беше доказана. Със сигурност е Бърч. Още един
